Жената, която превръща думите в мостове – когато сърцето не познава възраст 

Когато си мисля за будителите на нашето време, сред първите имена, които изплуват в съзнанието ми, е това на Юлия Пискулийска. Не защото е журналист, писател и общественик с богат житейски път, а защото е от онези редки хора, които умеят да събуждат най-доброто у другите. С думите си, с делата си, с огромното си сърце и с онази неизчерпаема енергия, която сякаш не се подчинява на времето.

Юлия е човек, когото няма как да не обикнеш още от първата среща. И колкото повече я опознаваш, толкова повече разбираш колко много любов, мъдрост, сила и доброта може да побере една човешка душа. Запознах се с Юлия преди доста вече години. И аз я обикнах заради искреността ѝ, заради смелостта да бъде себе си, заради способността ѝ да вижда човека отвъд титлите, положението и външността. И заради това, че въпреки всичко преживяно не е изгубила нито любопитството си към света, нито желанието да прави добро. Тя има неизчерпаема енергия, която раздава на другите около себе си и с която вдъхновява. Именно затова в навечерието на Деня на народните будители именно тя е гост в рубриката „Устрем“. Защото Юлия е може би най-устременият човек, когото съм срещала. Винаги с нова идея, с нова мечта, с още нещо, което иска да създаде, да сподели, да подари на другите. Тя не просто върви напред – увлича след себе си хора, създава приятелства, гради мостове и оставя следи.

А може би точно това означава да бъдеш будител днес, драги читателю – да не позволяваш на човешката душа да заспи, да вярваш в силата на словото, да съхраняваш добротата и да напомняш, че животът, въпреки всичките му изпитания, е безценен дар. С Юлия разговаряхме за журналистиката, за срещите, които променят съдби, за болката и прошката, за годините, които отминават, и за любовта, която остава. Един разговор, в който има толкова много живот. Точно като самата нея.

– Скъпа Юлия, през годините си създала и осъществила много инициативи, срещнала си стотици хора, докоснала си се до толкова човешки съдби. Днес, обръщайки се назад, кое ти носи най-голямо удовлетворение?

– Честно да ти кажа, не знам. Този мой път беше случаен. Исках да ставам актриса, но татко не ми позволи. Майка ми много упорито ме подготвяше за медицина, но така и не се явих на този изпит. Кандидатствах българска филология, приеха ме и я завърших. И по стечение на обстоятелствата станах журналист. След университета не можех да си намеря работа в София. Известно време преподавах литература на гимназисти. Бях съвсем млада и разликата във възрастта почти не се усещаше. Получавах любовни бележки, рисуваха ми картинки… Беше много интересен период. После започнах работа в едно малко информационно списание „Една седмица в София“. Подготвях текстове, правех кратки интервюта. Един ден една изключително изящна и културна жена, Маргарита, ми каза: „Юлия, ти не си за тук. Трябва да отидеш другаде. Тук нямаш възможностите, които би трябвало да имаш.“ Посъветва ме да опитам във вестник „Труд“. Отидох тогава, почуквах на вратата на отдел „Култура“. Завеждаше го Николай Тодоров и попитах дали има свободно място. Той каза: „Няма.“ Аз отговорих: „Добре, довиждане“ и си тръгнах. Оказа се, че точно това го впечатлило – че не настоявам, не тропам по масата, не се позовавам на познанства. Настигна ме и ми каза да се върна. Възложи ми материал за годишнина на Централния куклен театър. А аз много обичах театъра още от дете. Играла съм в куклен театър. Написах материала искрено, сърдечно, може би дори малко по детски. Харесаха го, после ми възложиха втори и ми казаха: „Имаш свежо перо.“ Така започна моят път в журналистиката. И този път ми даде възможност да срещна толкова много хора. Не съм се ограничавала само с културата, макар че имах щастието да познавам големи художници и писатели. Срещала съм и работници, и хора с най-различни съдби. Знаеш ли, Симона, ние много лесно делим хората на интелигентни и прости. Аз не мога да приема това. Срещала съм работници с такава култура, с такава любов към книгите, каквато не съм виждала и у някои писатели. Тези срещи са ми дали много уроци. Най-вече, че не бива да обобщаваме, да поставяме хората в категории. Сега, когато се връщам назад, си давам сметка, че съм живяла, без непрекъснато да мисля какво ще получа. Просто съм искала да живея, да пътувам, да работя, да срещам хора. И съм получила много радост.

– Сред толкова много човешки истории има ли някоя, която продължава да живее в теб?

– Безкрайно много са, но ще ти разкажа една съвсем обикновена. Навремето съм помагала на хора да получат жилище. Имаше една майка с увреждане и нейният син. Не можеха да получат квартира, много се борих за тях. Момчето работеше в стъкларски завод в София и един ден ми донесе ваза, която беше направил сам. Една доста груба ваза от дебело стъкло, с вдлъбнатинки. И до днес я пазя. Тя ми напомня за това момче. Той искаше да ми даде пари, но аз отказах. Никога не съм приемала подаръци като заплащане за това, което съм направила за някого. Когато човек прави жест, той не го прави, за да получи нещо. Аз получавам радостта. И може би това е удовлетворението – всички тези човешки истории, всички тези срещи, които остават в теб. Те осветяват и многото горчивини, които съм преживяла. Защото съм била и уволнявана, и наранявана. Всичко, което би могло да ми се случи неприятно, ми се е случвало. Но съм получила и страшно много обич.

– Имало ли е моменти, в които си се чувствала обезсърчена? Какво ти е помагало да продължиш през годините?

– Разбира се, че е имало. Стигала съм до сълзи, до отчаяние, до безпомощност. Всеки човек стига в живота си до такива моменти. Но някак си не съм се пречупвала дотам, че да спра. Много държа на думата „самооценка“. Човек трябва да може да прецени себе си, да разбере за какво е способен, къде му е мястото. Защото, когато хората застават на позиции, за които не са подготвени, водени от интерес или от нещо друго, обществото не може да върви напред. Преживявала съм много тежки моменти и в професионалния си живот. Но помня как Соня Бакиш ми каза веднъж: „Те не могат да ти вземат информацията, която носиш в главата си.“ И това е истина. Могат да не те назначат на някаква висока позиция. Могат да не ти дадат повече пари. Но да мислиш, да действаш, да правиш нещо – никой не може да ти го забрани. Аз не бих могла да живея, ако просто легна и гледам тавана, ако чакам да дойде утрешният ден. Аз чакам утре, но в главата ми вече има толкова неща, които искам да направя! Един път се раждаш, един път живееш. Ако се отпуснеш, губиш всичко онова, което ти е дадено.

– А как се роди фондация „МОСТ – медии, общество, семейство, традиции“?

– След като се пенсионирах през 2002 година, започна друг етап от живота ми. Винаги съм мечтала да имам собствен вестник. Аз съм си вестникар, но нямах средства за това. Тогава с една моя приятелка разговаряхме какво бих могла да правя. И така се роди фондация „МОСТ“. Всъщност това не беше нещо съвсем ново за мен, защото и преди това през целия си живот съм се занимавала с обществена дейност, често съвсем тихо. Не съм човек, който ще застане на трибуна и ще започне да изброява какво е направил. Помагала съм на стотици хора, просто така. Може би това е заложено в мен от моите родители, от баба ми, от дядо ми. Да правиш нещо, да действаш, без непрекъснато да мислиш какво ще получиш.

– Тази година конференцията „МОСТ“ отбеляза своето 25-о издание. Какво означават за теб тези срещи?

– Преди всичко искам да подчертая нещо: човек нищо не прави сам. Аз го правя, защото имам съмишленици. Това сте вие, колегите журналисти. Това са хората, които помагат, подкрепят, участват. Това са лекторите, които идват доброволно. И когато говорим за тези 25 срещи, трябва да си дадем сметка, че те не са просто събиране на хора, които изнасят лекции и после си тръгват. През годините сме поставяли много сериозни въпроси. За здравето, за редките заболявания, за пренаталната диагностика, за проблемите на хората, които често остават извън общественото внимание. И най-важното е, че когато на тези срещи се постави проблем, се търси път той да стигне до институцията, която може да го реши. Защото много от участниците са хора, които не само познават проблемите, но и имат възможност да работят за тяхното решаване. Ще ти дам пример с проф. Кременски и темата за пренаталната диагностика. Години наред сме говорили колко е важно бъдещите майки да бъдат информирани за възможностите за изследване и проследяване на бременността. Но аз сама не мога да направя това. Мога да организирам срещата, да поставя въпроса. Ако няма журналисти, които да го напишат, ако няма специалисти, които да го обяснят, информацията ще си остане в залата. Затова тези срещи имат смисъл. През годините са идвали и по 50 журналисти. Представяш ли си колко хора могат да достигнат техните публикации? Това е силата на „МОСТ“.

– Има ли хора, без които тези 25 години не биха били възможни?

– Всички са съмишленици – проф. д-р Радка Аргирова, проф. д-р Нигяр Джафер, проф. д-р Ивайло Търнев, д-р Александър Симидчиев и още много, много –  не искам да пропускам никого. Има хора, които са с мен от самото начало и такива, които се присъединиха по-късно. Но всички те носят онзи дух, който бих искала да виждам у повече хора. Много ценя хората, които не се уморяват да правят нещо за другите. Искам специално да спомена и д-р Дарин Димитров, кмета на Търговище, защото той е от хората, които умеят да достигнат до чувствата на другия. Едновременно е мъдър, сърдечен, сладкодумен. Когато за първи път говори пред колегите, това беше като изповед. Разказваше за своя град, за това какво иска да бъде той, какво прави за хората. Такива срещи остават в мен. Знаеш ли кое е хубавото? Че хората не ни забравят. Обаждат се, търсят ни, искат отново да се видим. И тогава си казвам: „Продължавай, Юлия.“

–Темата на тазгодишната конференция беше „Животът като ценност“. След всичко, което си преживяла, какво означава за теб да цениш живота?

– Това е въпрос на избор. Аз се радвам на живота, Симона. С всичките му спазми, с всичко, което ми е донесъл. Радвам му се. Родила съм три деца, те от своя страна имат деца. Вече имам и две правнучета. И когато ги гледам, виждам нещо от себе си. Нещо, което съм вложила като дух, като атмосфера. Нещо от майка ми, от баба ми, от баща ми, което продължава нататък. И в това намирам огромно удовлетворение. Нямам пари зад гърба си, нито голямо материално богатство, но в душата си имам много. Толкова много обич съм получила, толкова много енергия съм събрала! И съм я раздавала. Парите, разбира се, са средство за живот. Не казвам, че не са важни. Но колкото и пари да имаш, ако нямаш душа, те нямат същата стойност. Аз мога и с малко да направя много. Мога супа от камъчета да направя!

– Откъде идва тази твоя неизчерпаема енергия, Юлия?

– Може би от това, че никога не съм мислила колко ще ми струва като време и усилия да направя нещо, което смятам за необходимо. Когато видя, че някой има нужда от помощ, просто започвам да търся начин, но мисля, че много идва и от детството. Баба ми беше изключително работлив човек, учеше ни на труд, на честност, на ред. Тя беше завършила класическа гимназия, много четеше. Нощем ставаше и четеше книги. Имахме огромна библиотека. Майка ми ни водеше сред природата. А аз съм имала щастието да израсна в град, в който имаше толкова красота. Помня пътечките към лозето, огромния дъб, поляните с цветя, пеперудите, светулките и как цял един хълм светеше от тях. Симона, аз пиша стихове, защото всичко това съм го имала. Когато човек усеща природата, когато усеща, че е част от нея, как да няма желание да живее, да създава, да стигне до цъфтеж и до плод?

– Когато даваш толкова много на другите, кой се грижи за твоята душа?

– Мен може да ме вдъхнови едно листенце на улицата. Като се върнах тази година от Албена, изписах цяла тетрадка със стихове, даже повече от една. Събирала съм от тези поляни, от срещите с хората. Ако щеш, и от горчивото. Когато човек е събирал, има мед, мила моя. Сядам в някоя градинка и пиша. Ето, преди нашия разговор с теб бях на слънце, после отидох на едно тихо място, където има дървета. И пак написах няколко стихотворения. Преживявам онова, което срещам – хора, листенца, дъждове, дървета. И се изповядвам. Понякога, когато при мен са идвали наранени хора, съм им казвала: „Седнете и пишете. Може нищо да не умеете да напишете, но го напишете.“ Защото чувствата, ако ги замразиш в себе си, остават там. Много е важно да има и кой да те изслуша. А ние не умеем да слушаме другите.

 

– Ако ти беше роман или стихотворение, как би го озаглавила?

– Много обичам ореха като дърво, с неговата осанка, с горчивия мирис на листата, с плода му, който оставя следи, когато го откъснеш. Може би защото до прозореца на баба имаше огромен орех. Клоните му буквално влизаха през прозореца, когато беше отворен. И на лозето имахме орехи. Обичам зеленината, съчетанието на светлина и сянка. Орехът те пази от силното слънце, а листата му леко се поклащат от вятъра. Може би бих го нарекла „Орехово небе“. Едни клони над мен, един орех над мен – и това е моето небе. С горчивината си, със зеленината си, с всичко.

– През годините срещите с хората сигурно са те научили и на много болезнени истини. Какво е най-важното, което си разбрала за човека?

– Че нямаш право да съдиш по външния вид. Преди да си отворил вратата на душата на човека, нямаш право да съдиш. Работила съм с Борис Димовски. Изключителен талант, изключителен ум, а толкова скромен човек. Ходеше с едно кепенце, с едно обикновено сако. Кой, като го погледнеше, можеше да предположи каква дарба има в ръката му? Че с едно движение може да направи завършена линия? Или че е прочел толкова много философски книги и може да разговаря с часове за неща, за които някои дипломирани философи не могат? Беше и много щедър човек. Затова казвам – не бива да поставяме хората в готови представи. И друго съм научила. Че когато си откровен и казваш мнението си, невинаги си обичан. Понякога истината струва скъпо, но не бих могла да живея по друг начин.

– А какво би искала хората да запазят като спомен от срещите си с теб?

– Не знам. Защото ми е трудно да преценя дали някого не съм обидила, защото понякога съм остра. Някои сигурно така ще ме запомнят – като човек, който е остър в думите си. Други ще ме запомнят с нещо, което съм написала. Случвало се е непознати хора да ми казват, че са подчертавали отделни фрази в книгите ми и че тези думи са им помагали да живеят. Други може би ще ме запомнят с гласа ми. Спирала ме е жена на улицата и ми казва: „Вие сте Юлия Пискулийска. Слушала съм ви по радиото.“ Но не мисля, че човек се заслушва само защото един глас е приятен. Може би си казал нещо, което е докоснало другия. Има и друго. Аз никога не съм искала непременно да бъда видима, но когато правиш нещо, понякога то няма как да остане невидимо.

– Ако днес можеше да срещнеш младата Юлия, която тепърва тръгва по своя път, какво би ѝ казала?

– Бих ѝ казала: „Юлия, ако можеш да минеш втори път по този път, мини го с по-малко грешки“, защото всеки човек прави грешки. Бих ѝ казала да има повече прошка, защото трудно прощавам. Смятам, че когато човек прави нещо, първо трябва да го е премислил. Бих ѝ благодарила, че е била толкова весела, толкова жизнерадостна, че е танцувала толкова много, че се е радвала на живота. Бих ѝ казала и да внимава повече с чувствата на другите. Когато си млад, понякога нараняваш някого, без дори да си даваш сметка. И бих ѝ казала да махне онези високи токчета! Защото сега виждам колко трудно се ходи след толкова години на високи токове! (Смее се.) Но най-вече бих ѝ казала да не наранява нито себе си, нито другите.

– А какво би искала да чуеш от нея?

– Не знам… Тя е толкова далече вече. Може би просто бих искала да бъда обичана. И разбирана. Обичана и разбирана.

– Любовта ли е онова, което те е водило през всичките тези години?

–За мен няма нищо друго освен любовта, във всичките ѝ форми. Останалото е притежание. Днес го имаш, утре го няма. Любовта е всичко, Симона! Това бих казала и на младата Юлия: „Внимавай. Пази я. Не огорчавай“, защото любовта е всичко.

– А какво е любовта за теб?

– Тя е много неща. Тя е усещане за цялост. Тя е и усещане за тъга. Много я обичам, защото в нея са преплетени нежност, цветове, спомени. Не говоря за онази силна болка, която те поразява. Говоря за едно нежно усещане за присъствие и отсъствие.

– Какво би пожелала на читателите на „Знаме“?

– Нека да обичат своя град. Нека да бъдат малко по-великодушни към хората, които са сгрешили. Нека да бъдат по-жизнени, да искат повече от живота, а не да се отпускат. Нека да загърбят умората в името на някаква радост. А на вестника бих пожелала да си бъде с нас. Без писаното слово няма как. Аз обичам думите, а когато един вестник има хора, които усещат думите, те ще стигнат до другите. Думите са ни дадени, за да ги обичаме и да ни обичат. Да ни свързват, да бъдат мост, по който ние минаваме един към друг.

Интервю на Симона Алексиева