Интервю с д-р Петър ГРИБНЕВ, един от най-добрите коремни хирурзи в България
– Д-р Грибнев, Вие сте един от най-добрите коремни хирурзи у нас. Тръгнали сте от Търговище и сте стигнали до началник на направление (отделение) по онкохирургия и хирургия на гастроинтестиналния тракт във Втора хирургия на Александровска болница, както и преподавател към Катедрата по хиругия към Медицински университет. Кое е това, което Ви задържа в България
– До началото на тази година изпълнявах и двете длъжностти, заедно с тази на началник на операционен блок. Но прецених, че ми идва много и затова сега съм само началник на направление.
Да, пътят ми в хирургията започна от МБАЛ-Търговище. Там бяха първите ми стъпки в чудото, наречено хирургия. Там се срещнах с първите ми учители, там преодолявах първите си страхове, там направих първата си операция. В Търговище има прекрасни хирурзи и добра хирургична школа. И до ден днешен поддържам чудесни взаимоотношения с хирурзите там.
Останах в България, слушайки интуицията си. И мисля не сбърках. Много от моите колеги, заминали в чужбина, след години равносметка не могат да кажат, че са постигнали кой знае колко повече. Единственото, което винаги ми споделят, е че живеят по-спокойно и сигурно. Но в България лекарят-хирург има едно друго предимство: той може да се развива, да въвежда новости, да променя. Това навън е в пъти по – малко възможно. В клиниките в Европа повечето дейности са сведени до определени алгоритми. Много е трудно да стигнеш до нивото и да създаваш алгоритмите. В България хирургията е в процес на постоянно развитие. Това разбира се не значи, че можеш да правиш каквото си намислиш. В хирургията наистина е важно да се спазват правилата. Друга причина да остана е самата държава, по – скоро нейната природа и привлекателни места за посещение. Като се замисли човек е по – добре да отидеш, до която и да е дестинация в Европа за една седмица на почивка, отколкото да идваш от която и да е дестинация на Европа в България, за да се видиш с близките ти. Разстоянието е едно и също.
– Специализацията Ви е в Брюксел, на тема: „Лапароскопски операции през един отвор на коремната стена“. При срещите си с голямата медицина, отчитате ли какво точно ни липсва тук, в България и по-конкретно в Александровска болница?
– През 2012 г. имах късмета да посетя един курс в Белгия на тема „Хирургия през един отвор”. Стори ми се изключително интересно тогава. Вече бях започнал да се занимавам активно с лапароскопска хирургия, и въпреки трудните времена успях да си го позволя. Това наистина бе първият ми допир с голямата, европейска хирургия. После имах възможността да посетя и други центрове за лапароскопска хирургия.
В Белгия се запознах с водещия в тази област хирург, сега вече професор – д-р Джовани Дапри. И малко на шега го попитах дали е идвал в България. И той малко на шега ми отговори: Не, защо, каниш ли ме? И така през 2013 г. направихме доста добър уъркшоп по “Лапароскопска хирургия за напреднали” в Александровска болница. В последствие един от случаите, понеже беше доста интересен, бе представен като филм на Световния конгрес по случай 100-годишнината на Американското Дружество по хирургия (American College of Surgeons) във Вашингтон през 2013.
Ставайки член на Европейската Асоциация по лапароскопска хирургия, аз отворих очите си за света. Старая се почти всяка година да подготвям материал, статия, с която да участваме на провежданите конгреси. Интересен момент лично за мен бе, когато трябваше да представя въпросния филм на конгреса във Виена през 2013 г. Той се провеждаше в известния замък Хоофбург, намиращ се в център на Виена. Пoнеже филмът нямаше още собствен звук, трябваше да говоря в продължение на 10 минути пред пълна зала с водещи хирурзи от цял свят на подиума, където са танцували крале. Изключително преживяване. И до ден днешен си спомням вълнението, което ме обзе. По цели нощи репетирах, да не си забравя репликите. Накрая всичко мина успешно, даже стана и дискусия. Имаме вече 5 участия в конреси на ЕАЕS, което е малък повод за мотивация, че не само ние виждаме света, а и той ни вижда. Тази година предстои конгрес в Лондон, където също ще участваме с постер.
Какво липсва у нас ли? – мисля, че в България липсва умението за работа в екип. Това толкова просто, но толкова важно нещо. Ние, българите, сме доста силно изразени индивидуалисти. Искаме за всичко да казваме: „Аз направих това“. Ако малко свалим гарда на собственото си его, нещата ще се получават по -добре. Аз съм виждал как работят в екип и страшно ми липсва, че тук това не може да се получи с пълна сила. Нашата професия е екипна работа. Единаците не оцеляват.
Разбира се липсва и адекватно финансиране, и адекватно заплащане на лекарския труд. Разберете: добра медицина без адекватно финансиране няма. Искам да се знае, че българинът е привилегирован във възможността да посети лекар почти веднага, когато му се наложи. Това съвсем не е така в държави като Англия, Холандия, Франция. Там се чака, и се чака много- само,за да те види специалист. И нека българкият пациент да не се заблуждава – там също се доплаща. Това става обаче често през осигуртелни фондове. Но ако фондът не покрива разноските, пациентите плащат от своите пари.
– Защо на пациентите не им се ходи на лекар или идват твърде късно?
– Това мое наблюдение от преди 5 години вече взе да се променя в положителна насока. Но българският пациент разсъждава така: „Защо да ходя на лекар като нищо ми няма и съм добре?“. Често се случва да ми кажат: „ Докторе, аз досега бях здрав, никога не съм ходил в болница“.
За съжаление, това че не си ходил в болница не означава, че си здрав. Много от туморните заболявания в ранни стадии не дават оплаквания. Световна тенденция е тези заболявания да се хващат именно в ранния стадий, където прогнозите са значително по – добри. В една Япония например се знае, че има висока заболеваемост от рак на стомаха. Там се прави ежегодишен скрининг и туморите се откриват на ниво – промени в лигавицата на стомаха, т.е съсвем начален стадий. Прогнозата при така навреме открит тумор е почти 100 % излекуване. Пациентите в България идват късно, когато туморът е ангажирал съседни органи или има вече метастази. Тогава прогнозата за преживяемост от 5 години е по – малка от 20 %. Това са цифри, но когато става въпрос за живота на човек, това значи много. Разбира се, тук ангажимент има и държавата. Трябва да се обучат кадри, да има стройна организация за това.
Но като цяло причината да не посещаваме лекар е проста и се казва „страх“.
– В момента, какво Ви чака като работа?
– В момента ни предстои да организираме следващия конгрес на Българското хирургическо дружество, който ще се състои тази година на Златни пясъци. В личен план ми предстои защита на димломна работа, ако имам все още мотивация за това. В процес сме на изграждане на електронна система за обработка на документацията, което значително ще улесни нашата дейност. След ремонт на операционния блок, сега сме се насочили към разширяване на обема лапароскопски операции. Все още здравната каса не покрива консумативите за тези операции, което натоварва финансово пациента. Правим различни опити това да се случи, но процесът е бавен и изисква доста финанси от страна на НЗОК. Обмислям вариант да посещавам по-често Търговище, за да мога да преглеждам пациенти и там.
/Продължава в следващия брой на в.“Знаме“ – 24.04.2018 г./
Интервю на Сава Вълчанов