Наскоро нашият съгражданин проф. Димитър Чолаков изненада почитателите на изобразителното изкуство, след като се представи в една нова светлина – тази на преподавател и… поет. Една странна симбиоза, която изненада повече хората, които не го познават толкова добре.

Ден след представянето на неговите произведения в Регионална библиотека „П. Стъпов“ в Търговище се срещнах с него, за да ни разкаже повече за пътя между цвета и словото. Път на творец, който не просто преподава занаят, а възпитава сетива за красота, смисъл и състояние. Проф. Чолаков остава верен на убеждението си, че изкуството не е имитация, а сътворяване на нови светове – било то с четка или с думи.

Защо „Думи вместо цветове“?

-Тъй като аз съм живописец, макар че съм преподавал и други дисциплини, съм хабилитиран като професор по „Изкуствознание“. „Думи вместо цветове“ – защото тази книга включва 16 мои статии, издавани в профилирани издания по цял свят. Част от тези статии съм включил и в моите лекции по живопис, цветознание, теория и методика. Общо статиите са около 50, но съм избрал 16, защото някои неща се повтарят. Главните теми са четири: учителите, образованието, живописта и съвременните технологии. Винаги съм казвал, че в обучението учителят е нещо изключително важно – като присъствие, като обаяние. Не всеки може да бъде учител. Образованието винаги е било щекотлива тема в развитието на нашето общество. Винаги има доволни и недоволни. В последните години много се говори за реформи в образованието, но аз многократно съм казвал, че това са общи приказки. „Реформи в образованието“ и „Да се преборим с корупцията“ са фрази, които нищо не значат. Трябва конкретика – да се направи това, това и това. Часовете по изобразително изкуство и в училищата, и в университета не са свободни часове. В тях трябва да се придобиват познания за естетика.

-По време на т.нар. „перестройка“ големият руски актьор Михаил Улянов беше поставил въпроса: „Да служи или да обслужва културата?“ Това отнася ли се и за образованието?

-И в двата случая това е неправилно. Да, имаше периоди, когато културата обслужваше – обслужваше определени прослойки и определена партия. Не само тук, а и в много други държави. Тя служи на човека като същество, което живее в един образен свят. Както казвам, ние сме заградени от обеми, пространства и цветове, които възприемаме щем-нещем. Такъв е светът. Трябва да се научим да го възприемаме по възможно най-естетичен начин. Това е свързано с определени познания. Затова много важно значение имат архитектите и дизайнерите. Ние през по-голямата част от времето си се движим между сгради и постройки и те оказват върху нас някакво влияние. Например в Германия през 30-те години на миналия век се развива т.нар. „нацистка архитектура“ – една потискаща архитектура, която действа с обемите си, но и психологически. Цветовете също въздействат. Затова и в моите картини не разчитам на реалността, а на цвят, пространство и обеми. Много лесно е да пресъздадеш света, в който живееш, но да измислиш нов свят не е толкова лесно. Затова художниците, които създават нова реалност, движат изкуството напред – независимо дали става дума за театър, музика или литература.

-Какво му липсва на българското образование?

-Много неща му липсват. Първо, основно според мен, му липсват хора. Не учители, защото ние възпитаваме добри учители. По-скоро му липсва капацитет откъм млади хора. Два милиона предимно млади хора заминаха в чужбина и децата им живеят и учат там. А за да има качествено образование, трябва да има хора, които да научиш. Не е случайно, че се закриха много училища. Обезлюдяването е може би най-сериозният проблем. При тези съвременни технологии може да се работи с компютри, но така е по-трудно, защото се губи прекият контакт. А много по-лесно е да ги събереш на едно място. Така мисля аз, без да ангажирам никого с моето мнение.

-Какво мислиш за изкуството и дигиталните технологии?

-Това е процес, който вече се е случвал в световната история. Не само в изкуството, а въобще. Да се върнем на Ренесанса. Има едни схоластични схеми и изведнъж се явява перспективата – Леонардо да Винчи, Микеланджело. Развиват се астрономията, медицината, анатомията, физиката. Това е познание, което служи и на художниците, и на цялото общество. В момента се появяват дигитални технологии, които трябва да се познават и използват. Но как ще се използват – това могат да решат младите. Нещата в естетиката не стоят на едно място. Историята на изкуството минава през Средновековието, Ренесанса, импресионизма, съвременните течения и направления. Както се променя живописта – от темперна, през маслена и акрилна, до супермодерни технологии – всичко трябва да се овладее. Как ще стане, ще решат младите колеги, които идват след нас.

-На какво учиш своите студенти – на занаят или на нещо повече от занаята?

-Както и в другите сфери на изкуството, занаята трябва да го знаеш. Но само занаята не е достатъчен. Имам колеги, които са невероятни рисувачи, но не са добри художници. Те са невероятни в занаята, но само той не е достатъчен, за да правиш изкуство.

Много пъти съм им припомнял един цитат от Ван Гог до брат му Тео, в който той казва: „Хората гледат, но не виждат.“ И това е факт. Огромна част от хората ходят, гледат, но не виждат – не виждат състояние, не виждат настроение, не виждат света такъв, какъвто е. Те го възприемат директно, 1:1, което не е достатъчно.

Преди да се появи и развие фотографията, изобразителното изкуство е изпълнявало тези функции. Но това вече е излишно. Излишно е да повтаряш нещо съществуващо. И аз уча моите студенти да могат да виждат състояние. И нещо много странно, което разбрах с времето: човешкото съзнание може да възприема нормално до 20 минути нещо, което му се внушава, което му се говори. Затова на всеки 20 минути рязко сменям темата с неща абсолютно противоположни. Интересното е, че съзнанието се „събужда“ и започва да възприема наново. Иначе става механично слушане, което не води до нищо. В работата си срещнах и един парадокс, който трудно си обяснявам. Присъствието на лекции не е задължително, но на упражненията е задължително. Което за мен е непонятно – след като ти липсва теорията, какво ще правиш на практика? Нали теорията е това, което трябва да придобие своя образ в практиката?

-Как стигнахме до стиховете?

-Е, това са опити, без да претендирам, че съм професионалист. Навремето често общувах с големия български поет Любомир Левчев и си позволявах да му чета някои мои работи. Спомням си, че само за едно ми каза: „Е, това е хубаво.“ Преди 30 години на един пленер решихме всеки да поздрави колегите си с нещо и тогава може да се каже, че прописах. В момента подготвям една стихосбирка. Казва се „Опуси“, с работно заглавие „Битак за чувства“, където нещата са доста по-сериозни, а не толкова шеговити. Готвя и още нещо, което ще се казва „12 чалги и един сингъл“ или „12 сингъла и една чалга“ – това още не съм го решил. Винаги съм твърдял, че между изкуствата няма граници. Може всичко да е в едно – стига да го можеш.

Интервюто разкрива един творец, който не просто преподава занаят, а възпитава сетива за красота, смисъл и състояние. Проф. Чолаков остава верен на убеждението си, че изкуството не е имитация, а сътворяване на нови светове – било то с четка или с думи.

Йордан МИНЧЕВ