Фейлетон от Йордан Минчев
Стои Пешо и си мисли, защо пък трябва да постим. Защото вярваме или защото сме на зор. Ако е заради вярата.. Пешо отдавна не вярва в нищо, защото всичко, в което е вярвал, впоследствие се оказа умряла работа. След всичко това, Пешо вярва единствено в Бога, ама в последно време почна да се замисля дали Бог вярва в него. Според духовници, не е толкова важно да се спазва стриктно физическият пост, а човек трябва с делата си да покаже, че искрено се е разкаял за волните и неволните грехове, и да потърси опрощение. А това опрощение е постът.
Пешо, като един добър християнин, също пости. Той по принцип пости всеки месец, седмица преди пенсията, защото става така, че краят на парите идва винаги преди края на месеца. Сега е седнал пред дома и се препича на есенното слънце, а в краката му се върти кученцето Мъкси. То не може да схване Пешовите терзания и мъки и с кучешкият си инстинкт усеща, че е най-добре да спазва една дистанция от два метра, както учи министърът на здравеопазването. Не че му пука от вируса, ама от опит знае, че когато Пешо е в кисело настроение, е по-добре да стои по-далече от него. Куче, куче ама….и то разбира, мисли си Пешо. Защото то не знае, че трябва да се пости, но много добре знае пред кого да си завърти опашката, ако иска да си облажи носа.
Според даскала Димчев, постите били необходими, защото преди голямото коледно блажене, организмът трябвало да се пречисти. Това било от научна гледна точка. Тая наука не е ли на ясно, че преди да го пречистиш тоя организъм, би трябвало да го замърсиш с нещо. Цяло лято Пешо набива зеленчуци под най-различна форма, готвени, сурови. Според жена му, сега му било времето, защото зеленчуците били пресни, и евтини. Пешо така и не разбра какво им е евтиното на зеленчуците, сега ли им е времето и къде точно им е времето, защото и през лятото му ги продаваха доматите на 1.50, защото били гръцки. Вярно, че имаше и български домати, но те бяха на 2 лв. килото. Ха върви, че пости. Две кила домати- половин кило блажна мръвка. Единственото хубаво нещо на тия зеленчуци е, когато жена му ги нареже, полее ги с зехтинец, па им ръсне малко сиренце отгоре, а Пешо извади бутилката ракия от фризера на хладилника. Пешо я крие там, защото той, фризерът по принцип не се ползва много-много. Пешо е съгласен така да пости от юни до Коледа, ама…
От унеса го изважда апетитен аромат на скара. Съседът Станчо е напалил барбекюто и върти сочни мръвки на него. „Яж ти, яж…мърмори Пешо- после що холесторала му бил скочил“ Поне така казват докторите, ама не казват защо и Пешовия е скочил, въпреки че пости. Мирисът на прясно изпечената мръвка все повече почва да го дразни и Пешо решава да изпълни християнския си дълг, като даде ценни съвети на Станчо как да спаси душата си. Или поне да не го дразни с тая миризма на мръвки. Той много добре знае, че то при нас си е така, има ли мръвки, кой ти мисли за душата. Пък и ние така си казваме: Да си ошетаме на душицата. Душата ни го иска.
– Виж какво, комшу, като набиваш тия мръвки, помисли ли за душата си, която омърсяваш- реши да го вкара в правия път Пешо
– Не се притеснявай бе Пеше, и тъй и иначе и двамата няма да отидем в Рая. Аз, защото ям месо през време на пости, ти, защото Рай няма. Я ела тука да видиш хубаво ли са се опекли, пък аз да наточа една кана от новото, че да си кажеш мнението, дали е готово да го претакам или да го подържа още заджибрено.
Не им е било лесно на праведниците, мисли си Пешо, докато тътри галоши през комшулука. На какви ли не изпитания са били подлагани, ама ние сме люде простосмъртни и грешни. Дано Господ да ни прости, защото все пак той ни е създал по свой образ и подобие и ние сме негови чада. Пък кой не обича чадата си, даже и когато са грешни. И тук Пешовия пост свърши. Както свършва всичко добро или лошо на тоя свят. Важното е, да сме живи и здрави.