За грижата и организираният европейски хаос
Ако все още някой наивно си мисли, че хаосът във всички сфери в момента е български патент, то съвсем скоро ще се убеди, че това изобщо не е така . В интернет пространството попаднах на разказа на тази жена и коментарите към него, които меко казано ме накараха да се замисля.
Мая Дългъчева е авторът на този разказ. Споменавам го, защото това съвсем не е случаен човек, намерил трибуна и позволяващ си да говори каквото ѝ скимне. По нейни текстове са създадени над 100 детски песни, част от които присъстват в учебниците по музика. Нейни произведения се използват в методическите насоки и примерни методически разработки в Книга за учителя по литература за втори и трети клас на изд. Просвета плюс. А в читанката за втори клас на изд. Просвета е поместено стихотворението ѝ „Картина”.
За съжаление разказът, който тя споделя, няма нищо общо с жизнерадостния тон на детските стихчета, макар че отново става дума за деца и за хората, които ги обгрижват.
„Ще кажа малко за мерките при нас.
Аз работя в момента в детска градина. В Бавария относно епидемията се ползва „светофар“ с кодове зелено, жълто, червено.
Как е в момента? През септември дойде заповед, която и сега е в сила: децата с хрема и кашлица да бъдат приемани въпреки това. Ако симптомите се изострят и се появи температура, да бъдат оставени у дома за ден-два и след това да бъдат приети отново – без тест!
При код червено никой не премина на спешния вариант – цялата група беше налице, шефовете мълчаха без обяснение. Около три седмици изкарахме така, питайки се защо заповедта не се спазва. После изведнъж дойде заповед за втори, “частичен” локдаун. (Ще рече: затвориха театри, ресторанти, концертни зали – всички, които спазиха наредбите с драконовски мерки: дезинфекция, дистанция, събиране на адреси и телефонни номера за проследяване, но оставиха учебните заведения. А, и фризьорските салони, което ме навежда на мисълта, че е планирано локдаунът да продължи повече от няколко седмици.)
Има имитация на дейност и имитация на грижа – както за образованието, така и за хората.
Миналата седмица дойде една от областните ръководителки. На въпроса ми по каква причина учебните заведения са оставени в код жълто, след като цяла Бавария е в тъмночервено, отговорът беше „Такива са наредбите отгоре.“ Наредбите отгоре премиерът Зьодер обясни на брифинга с грижа за икономиката и най-вече “за да се избегне домашното насилие”. Хуманно – спасява детски животи от родителската агресия.
Впрочем, новините по медиите относно здравната и образователната система тук са същите, каквито са в България – хаос, корупция и прикривани с години проблеми. Липса на кадри – и медицински персонал, и учители. Огромен брой лекари са емигрирали, защото натоварването, отговорността и изискванията към тях не са съответни на заплащането им, все по-малък брой млади хора искат да следват в педагогически специалности, все по-напреднала е възрастта на действащите учители…
А наскоро видях в коментари на германци, че и те наричат държавата си Абсурдистан – не в превод, съвсем същата дума използват…”
А ето и част от последвалите коментари:
Светлана Илиева:
И при нас във Франкфурт е същото. При положение, че нашите родители ~90% работят от вкъщи, не затварят. Имаме няколко колеги болни и няколко положителни и вече доста деца
Кристина Василева:
Аз живея в Белгия и четейки вашата статия за Бавария, разбирам, че при мен ситуацията е абсолютно същата…. Трагично и безнадеждно
Радост Махерон:
Мога да напиша подобен разказ и за Франция.
И в Хамбург е същата пародия. Дете, което идва в училище казва, че майка му е със симптоми на ковид вкъщи, но няма намерение да си направи тест, нито да спре детето от училище
Виктор Николов:
И в Баден-Вюртемберг не е много различно (там живея) и навсякъде. Който има очи и уши да гледа и да слуша, пък и да поразмисля за какво иде реч!
И още, и още…
Изказват се наши сънародници, живеещи в различни европейски държави. И се оказва, че този хаос съвсем не е породен от манталитета на българите. Грижа ли? Няма и намек за загриженост. Но за сметка на това има полиция, глоби, арести и уволнения. И е по-страшно, отколкото да си мислим, че само при нас е така, защото няма място, където да избягаме и да се скрием. Страхът е „новото нормално”, но трябва ли да свикваме с него и той да стане неделима част от ежедневието ни и да измести усмивката, прегръдката, любовта?!
Маргарита Зидарова