Фейлетон от Йордан Минчев

Есен е. И утрините захладняха. Пешо стои пред блока и бърка лютеница. Върху два бордюра, откраднати от поредния ремонт на улицата до блока, тихо къкрят смлените домати, патладжан, чушки и какво ли не още, което чака да бъде сварено и затворено в буркани за зимата.  Ако във всичко друго Европа е далече пред нас, то стане ли дума за този компонент от поминъка, нафуканите европейци могат само да мълчат и да ползват нашия челен опит. Българинът може да вярва в светлото бъдеще, в евроинтеграцията, на политическите сили и паранормалните явления. Даже и в COVID-19 може да вярва, но дойде ли есента, той вярва само в едно- в туршията.

Даже и Пешо понякога се замисля, че ако някога бъде победен тоя коронавирус, то само българите могат да го сторят това нещо. Ще го затворим в буркани и в мазето. Когато потрябва – отваряме и еврофондовете потичат към нас под най- различни форми на помощи и компенсации. Но това са недомислици и мечти, а Пешо е човек твърдо стъпил на земята. За това и бърка лютеница, защото в зимнината също си има философия. Пълният трилитров буркан с парена капия е неговата визитка пред света, а капачката му грее като почетен знак за заслуги към развитието на човечеството.

 

През есента България се превръща в една голяма консервна фабрика. Може би това принуди няколко поредни правителства да положат максимални усилия, за да затрият консервните комбинати. Защото туршията, освен всичко друго, е ярък носител на индивидуалността на нейния производител. По това дали е люта или леко сладни, можеш да съдиш за характера на човека, който я е правил. Освен това, туршията е своеобразен  обединител на нацията, за разлика от президента Радев, който няма нищо общо нито с обединението, нито с туршията. Само през есента може да видите как десни активисти носят пълни мрежи с червена капия, как ортодоксални комунисти избират прилежно тъмносиния патладжан. Върли националисти бъркат имам баялдъ, а заклети републиканци тъпчат царска туршия. Социално слаби и безработни отброяват и последните си левчета, за да сложат в зимника чорбаджийски чушки.

 

Европеецът няма такива сладки грижи, защото той никога няма да разбере философията на туршията. Именно за това и на световните пазари липсват „броколи по графски“, „кралска туршия“ или „парени аспержи“, да не говорим за елексира на боговете „армеената чорба от брюкселско зеле“. След всичко това идва и въпросът, който отдавна тормози Пешо: „Защо европейците ядат пържоли, а ние туршия с хляб?“ Отговорът пак се завърта около туршията, защото те макар и неразбрали нейната философия, са разбрали философията на управлението. А това си е едно и също. Какво представлява ЕС? Ами нашенска мешана туршия. Леви червени капии, десни патладжани, центристки моркови, балансиращи арнаутски чушки, социалдемократически чесън, монархически дафинов лист, екологична мерудия, либерален оцет. Всичко това, събрано на едно място, формира ЕС или казано по нашенски- мешана туршия. Такива едни мисли бушуват в главата на Пешо, докато бърка с дървеното бъркало в тавата с лютеница. Защото на тоя свят всичко е преходно, но лютеницата е вечна. Докога и Пешо не знае, пък и да знае, това не му върши работа, защото Пешо живее днес, а докога ще продължи това днес, един Бог само знае.