Седнали сме на раздумка с пет достолепни дами в прохладната градина на ресторант „Нова Мизия”. Всеки вторник и петък ресторантът приютява разговори и спомени за минали времена. Оказа се, че и петте са бивши детски учителки. Всичките са към 80 години, но с духа на двайсетгодишни. След като уточнихме, че възрастта е нещо относително и човек е на толкова, на колкото се чувства, заговорихме за отсъстващите поради влошено здравословно състояние или поради това, че лятото е сезонът на отпуските и на кой децата, на кой внуците, са му на гости.

-Освен, че срещите ви тук са повод да се откъснете за няколко часа от ежедневието и грижите, какво е това, което ви мотивира да се срещате отново и отново? Освен това битува мнението, че  учителските колективи не са съвсем сплотени.

-По наше време не беше така. И сега непрекъснато се търсим. Не спираме да повтаряме на по-младите си колеги:”Сега живейте колективен живот, после няма кой да ви покани, ако не си го организирате.” Не се стои в къщи, душичко, не се стои.

-През тези три месеца, в които бяхме затворени, заради карантината се чувахме по телефона, но копнеехме да се видим. От 87-ма-88-ма година, от едно екскурзионно, непрекъснато се събираме.

-Ние и преди това се събирахме. И по домовете се събирахме семейно. Някои си отидоха по село, но после се върнаха. Не можем да работим градините, както преди, не държат краката. Всичките имахме вили, изпопродадохме всичко – кокошки, патки, една козичка…

-А как се връща човек от село отново в града?

-Трудно. Направо се задушаваш. Особено като знаеш колко прохладни са летните вечери на село. Спокойствието, луната, песните… Но всичко е до време.

-Сега вечерно време сме по пейките до шадравана на центъра или до църквата. Който може обикаля Борово око. И после пред телевизора със сериалите, с внуците.

-Гледаме да се движим докато можем. Приказваме, спираме се, макар че като върви сам човек, върви по-бързо и така е по-полезно, но заедно е по-весело.

-А спомените? Връщат ли се понякога?

-Връщаме се назад в миналото и макар, че не се живее само със спомените, спомняме си обстановката, условията, непрекъснато се възмущаваме на малките пенсии. Работихме с жар и ентусиазъм, оставаш след работно време, никой не ти плаща, но млади хора, работехме. Някои ходиха по-селата за по-висок коефициент, развалиха си семействата…

-Гледаме да не говорим много-много за пенсиите, че си разваляме настроението. Приказваме си за внуците, за правнуците, кой какво сготвил, разменяме си рецепти.

-На политически теми си говорим, но всичките не симпатизираме само на една партия, че гледаме много-много да не се разгорещяваме. Гледаме да уталожваме нещата, защото никой не може да си промени възгледите.

– Когато се видяхте след трите месеца, обсъждахте ли корона вируса?

-Много се зарадвахме. Едвам чакахме да дойдем и да се наприказваме.

-С маски задължително. В магазина…

-Лично аз слушам и други вирусолози, имунолози. Защо на патолозите не дават да аутопсират? Зависи как ще те хване като всеки един вирус. Аз тъй разсъждавам. Като беше 2009 свинския грип що народ измря? Да са затворили държава? Не им вярвам. Просто заради парите. Коя държава повече ще вземе и дали ще ги дадат на когото трябва. Ох, на тази тема не ща да говоря, че се ядосвам!

-Положението с образованието?

-Отчайващо. Отвсякъде е сбъркана работата.

-Има ли нещо, което, връщайки се назад във времето, бихте искали да промените?

-Не. Ожених се по любов, родих по любов, отгледах ги с любов.

-Добри са ни децата, не можем да се оплачем.

-И да тръгнем на нова сметка, пак същото ще направим, но не ща да се връщам, защото наново трябва да гледам деца, да женя…не! Трудни работи.

-И за работата не съжалявам. С малките деца по-добре се работи.

– И аз бих извървяла пътя от начало до края. Обичах си професията. И сега ме вълнува. Например, че Пета градина ще я събарят. Аз толкова години работих там. На тихо място. Още като беше грънчарска работилница съм ходила там за глина. За децата. Да работят. И сега разбрах, че ще я събарят. И ме боли. Но като вървя по улиците и някой се обади: „Госпожо, помните ли ме?” Това ни стопля сърцата. И всяка от нас има такива спомени.

-Имаме и един комсомолец. Какъв ръководен кадър можеше да стане!

-Е, аз не съжалявам. Обичам си професията.

-Сърцата ни са млади.” Не мога да вървя, ама сърцето ми е младо” – казваше майка ми.

-Важното е, че си харесваме вторниците и петъците.

-Днес като никога сме толкова малко. Лошо е да си в къщи сам.

-А в пенсионерските клубове ходите ли?

-Те сега са затворени, но по принцип всички сме в учителския клуб на ул. „Бенковски”. Отговаряме за украсата на всички празници, правим изложби…

-Най-много ни липсват детските празници. Това да се вълнуваш заедно с децата…

-Но и сега отбелязваме всички празници. Задължително. Почерпваме се по нещичко. Защото и г-н Янакиев има добро отношение към нас и ни позволява по някоя кутия с бонбони да си внесем. Благодарни сме.

-До скоро всеки си показваше кулинарните възможности. Но сега си купуваме.

 

…и каква е истината за смъртта на Ботев, и за пророчествата на Слава Севрюкова, и за маестро Камджалов, и как се правят мекички със сурватка, и как няма оправия заради разцеплението и разединението ни, и за още куп неща си поговорихме с милите дами, а аз си мислех за онези мъдри думи:”Да остаряваш е привилегия и тя не се дава на всеки”

Бъдете здрави и жизнени, мили госпожи!

 

Маргарита Зидарова