Избягвам да говоря за неща, които не разбирам, но в този момент, когато едва ли някой, освен Оня Горе разбира какво се случва, ще си позволя да поразмишлявам и аз. Темата, естествено е коронавирусът. То няма и какво друго да е, след като не просто се загнезди, а направо окупира живота на всички.
Е, може би не на всички. Не на онези, които много преди този вирус избраха да дадат отпор на други едни вируси – тези на страха, на безхаберието, на стадото и на каквото още се сетите. Те се разбунтуваха с тихия бунт на умните – онези, които не крещят и не мрънкат по социалните мрежи, а запретнаха ръкави и се върнаха в забутаните опустели села, за които всички така много жалим, ама предимно на думи, докато се наслаждаваме на заробващите ни удобства. А те се заеха да преоткриват истинските неща в този живот. И сега, нямат особено много време, което да пилеят пред телевизора и да попиват негативизмът на някакви хора, приели себе си твърде сериозно. Защото природата си има своите закони и няма време да ни чака да си стоим по панелните затвори. Та тези хора сега засяват семената на плодовете, с които ще ни нахранят. И в пряк, и в преносен смисъл.
Когато: „А, за какво да се мъча, то сега всичко има по магазините” някой ден прочистим от консуматорските си мозъци и си спомним какво беше усещането да си отидеш на село. Да, с много, много малки изключения, всички сме имали села, където сме усещали свободата да тичаш бос или да се търкаляш по тревата, да шляпаш в калните локви под дъгата, да прегръщаш всякакви твари, да наблюдаваш рисунките на облаците, които се сменят почти всяка секунда, да ровиш в пръстта или да скиташ до мръкване. И хлябът. Който беше толкова вкусен, колкото всички гурме ястия, взети заедно, никога няма да бъдат.
„Човекът не е създаден да работи зад бюро…” чувам поредната реклама. И не е създаден да живее откъснато от природата. ПриРода. Никое стерилно апартаментче не може да осигури нейното чувство на дом…
Та да се върнем на този вирус. Разбрахме ли всички колко сме безпомощни, самотни, ограничени в тези кутийки? И все едно дали е излязъл от някоя лаборатория или се е появил спонтанно, той трябва да си свърши работата.
„Нищо няма да е същото” – казват. „ И слава, Богу! – иде ми да извикам – има още толкова много самотни къщи!”
Маргарита Зидарова