В навечерието на 7-ми април – деня на здравния работник разговаряме с д-р Христо Христов за призванието да си лекар в период на пандемия.
Визитка:Д-р Христо Христов е семеен лекар и специалист вътрешни болести в Търговище с над 25 години опит. Работи както с деца, така и с възрастни пациенти. Завършва Медицински университет Варна през 1995 г. Своята специалност Вътрешни болести придобива през 2003 г. Член е на Дружеството на кардиолозите в България, с участия в многобройни национални конгреси и семинари по специалността. Д-р Христов започва своя професионален път като участъков лекар в Търговище, последван от три години практика в I-во и II-ро Вътрешно отделение на МБАЛ Търговище, а от 2000 г. до момента практикува като семеен лекар в града.
-Д-р Христов, няма как да не започнем нашия разговор с най-горещата тема, която не просто присъства, а коренно променя ежедневието ни – COVID-19. Ние всички сме потенциални пациенти, но как преживяват страха от вируса медицинските работници – лекари, санитари, медицински сестри? Оказа се, че някои Ваши колеги вече са затворили частните си кабинети.
-Всеки има това право да постъпи както намери за добре, но все пак в такива кризисни ситуации лекарят трябва да си поеме ангажимента и да лекува пациентите, макар че РЗИ позволява да се закриват кабинети. Най-лесно е да абдикираш. Тази карантина, която е правилна и много навременна според мен, ограничава разпространението на заразата. Друг е въпросът до колко бизнесът може да издържи на тези мерки, а и държавата – също.
–Вашето мнение за коронавируса?
-Интересното при коронавируса е, че симптомите са различни и се оказва, че първите пациенти за България не са с кашлица, стягане в гърдите или гърлобол, а с високо кръвно, сърцебиене, разстройство – съвсем друга симптоматика. Така че все още е много непозната разпознаваемостта на този вирус за лекарите. Може би закъсняваме и с тестовете.Те щяха да ни дадат по-пълна картина дали хората са прекарали този вирус, защото много тежки бяха януари и февруари пред кабинетите. Имаше две грипни вълни. Може би ще се окаже, че едната вълна не е била грипна, а е била от този вирус.
-И все пак личният лекар ще е на първа линия при евентуално разрастване на пандемията. Имате ли всичко необходимо?
-Да, имаме осигурени са еднократни защитни облекла, но ако примерно мой пациент ми се обади с подобни симптоми, аз няма как да го приема в кабинета си – дори и аз да съм защитен, останалите пациенти и медицински персонал не са.
-И какво, на улицата ли ще го преглеждате?
-Най-правилното, според мен, щеше да е оборудването на специален кабинет във всяка болница с необходимата апаратура и медикаменти. Така всеки от лекарите щеше да дава дежурства в него. Ще се паднат по едно или две дежурства месечно. И дори и да се наложи да преглежда 24 часа, когато дежурството приключи, лекарят изхвърля защитния костюм и продължава на следващия ден работата с останалите си пациенти. Но откакто е започнала здравната реформа и особено през последните десетина години, никой не се допитва до общопрактикуващите лекари, които ежедневно се сблъскват с действителността какво е това, което може да се промени, та нещата да тръгнат и да вървят по-бързо напред.
-Това означава ли, че в началото сте бил много по-мотивиран, отколкото сте сега?
– В началото, когато обособявахме груповата ни практика, ние имахме много идеи. Всеки от нас има допълнителна специалност – кардиология, гастроентериология, педиатрия… Искахме да можем да имаме необходимата апаратура в кабинетите си – примерно ехограф – и да спестим на системата средства, а на пациента време и нерви, но се оказа, че нямаме право на това. Когато са ни проверявали от София, за одиторите беше непонятно защо имаме в груповата практика педиатри, след като те могат да се отделят и да се издържат от направленията, които личните лекари имат право да дават без ограничения за малките си пациенти. Когато д-р Луладжиева искаше да направим женска консултация, оказа се, че и това не можем. Изобщо общопрактикуващите лекари сме церберите на тази здравна система. Имаше и такъв период, в който, ако аз, поради смяна на кодовете на лекарствата, изпиша на бай Иван два пъти в месеца лекарство за някое негово хронично заболяване, дори, ако той за годината закупи десет, вместо дванайсет опаковки, аз подлежа на глоба. Той не е ползвал тринайсет опаковки, а само десет, но в някой от месеците съм му изписал две, а това е престъпление за здравната каса. Или ако аз приема пациент на мой колега от практиката, който в момента отсъства, защото ние също сме хора и имаме личен живот, експертите от здравната каса отново са недоволни – защото ако тези пациенти останат непрегледани, тя ще плати примерно само за моите 200 пациента през месеца, а не за 2000. За останалите тя ще плаща следващия и по-следващия месец.И така целият ни ентусиазъм полека-лека се изпарява.
–Който се е опитвал да разбива с глава стена, ще Ви разбере. Освен всичко друго, оказва се, че от общопрактикуващият медик се изисква да съвместява дейността на личен и на семеен лекар.
-Да си семеен лекар означава да познаваш пациента си, родителите, децата, партньора му, работата, което в началото нямаше как да се случи. Някакви хора са те избрали и ти не знаеш нищо за тях. Естествено вече не е така и ние с колегите познаваме повечето си пациенти и можем да сме по-ефективни. Докато да си личен лекар в „бяла” държава означава да изпратиш пациента си при различни специалисти и въз основа на техните заключения да предпишеш лечение. Тук ние сме и двете. И знаете ли какъв е парадоксът? Аз като личен лекар би трябвало да съм запознат с техниката и новата апаратура, с която разполагат примерно гинеколога или очния лекар, а аз не знам. Преди десетина години получавахме такава информация, а сега трябва да разчитаме на общата култура или на личните контакти.
-Тоест Вие можете да изпратите пациент във Варна примерно, защото не знаете, че Ваш колега в Търговище разполага с необходимата апаратура?Да речем новият мамограф на д-р Абаджиев, например?
-Да, така е. От Вас разбирам за него.
-Всъщност, това е функцията на всяка медия – да информира. Но е тъжно, че специалисти в една и съща област, каквато е здравеопазването, не знаят за новостите, притежавани от техни колеги. Как биха могли да са полезни на себе си, колегите си и най-вече на своите пациенти?
-За съжаление, всеки от колегите се е капсулирал и оцелява по някакъв начин въпреки системата, която всячески пречи и на лекарите, и на пациентите. Разбира се, когато човек има желание, той успява да внедри новостите в своята практика. Аз например използвам една нова платформа Superdoc.bg , която помага на пациентите да намерят различни специалисти, да прочетат мнения на други пациенти и да резервират час за преглед онлайн – в удобно за всеки време и място. Нашата регистратура не е централа и ако в един момент едновременно звънят стотина човека, представяте си колко време и нерви коства да си запишеш час, нали? И когато ви отговорят, че часове няма. Много е неприятно. А така онлайн става много по-лесно.
– Така е. Аз вече имах възможността да си запиша час по този начин. А как се възприема от колегите ви и от по-възрастните пациенти тази новост?
-Като всичко ново – малко са скептични. Но платформата дава възможност да се проследи каква част от пациентите я използват. И ако в началото са били примерно пет човека, в един момент стават петдесет, после сто. Така че, аз съм оптимист за новите технологии. Например в спешна помощ вече колегите имат възможност да проверяват в системата дали някой спешен пациент е правил примерно рентгенова снимка. И ако сега се наложи да му се направи отново, те могат да проследят как се развива дадено заболяване. А когато на 13-ти март се обявяваше извънредното положение във връзка с коронавируса, ми се обадиха посред нощ, за да ми кажат, че пациентите с хронични заболявания не е нужно да идват до кабинета, а могат да си получават лекарствата направо в аптеките – нещо, за което ние настояваме години наред, а изведнъж се оказа разрешен проблем само за една нощ.
-И за дистанционното обучение педагозите държаха изпит още преди 30 години, но така и не стана масова практика. А за два дни се преорганизира целият образователен процес. Май наистина ще се окаже, че този вирус е нещо добро.
– Като изключим страха, свързан с него. Но хората наистина не трябва да изпадат в паника. Когато организмът е подложен на продължителен стрес, имунитета на човек отслабва и той става много по-податлив на всякакви заболявания. Но и да не пренебрегва проблема. Защото в една болница не могат да се ползват 300 аспиратора за един ден, нали? Но три е съвсем различно.
– Така е. Всички го осъзнаваме и все пак имам усещането, че малко се преиграва. Безспорно струпването на много хора на едно място трябва да се прекрати – нищо няма да ни стане, ако не се доберем до някоя промоция в мола или в някоя от хранителните вериги, но това, че не можем да поемем необходимото количество слънце и чист въздух, това, че ограничаваме до минимум движението си? Това ще ни изиграе лоша шега. Какъв е изходът?
-Търпение, вяра, че всичко е за добро, любими занимания, любими хора… по възможност без телевизия. И доверие в лекарите и медицинския персонал. Противно на това, което се говори, Търговище е като един медицински оазис. Имаме добри, много добри лекари – невролози, очни специалисти, психиатри, гинеколози, педиатри, кардиолози… И тук, вероятността бързо да те консултира специалист е ежедневие, за разлика от големите градове например.
–Лесно е да сме остроумни, когато сме здрави. Но, когато болестта ни атакува, нашият лекар е този, който ще ни помогне, както го е правил и до сега. Ще мисли и ще се буди през нощта, питайки се какво още може да се направи, защото с човешката болка не се привиква. Не е нужно да ръкопляскаме от балконите, но преди да наругаем лекар или да му поставим цветист епитет, нека не забравяме, че и лекари, и пациенти сме от една и съща страна на барикадата.
Маргарита Зидарова