Не мо­же да не сте за­бе­ля­за­ли, че през те­зи ле­т­ни дни гра­дът ни е пъ­лен с го­с­ти, пре­дим­но на­ши зем­ля­ци, ко­и­то се връ­щат от чу­ж­би­на, за да вди­шат ро­ден въз­дух, да се ви­дят с бли­з­ки и по­з­на­ти.

Продължете да четете БРАВО НА ТЪРГОВИЩКИЯ КМЕТ ЗА ОБНОВЕНИЯ, МОДЕРЕН ОБЛИК НА ГРАДА НИ! →

СПРА­ВО­ЧНИК

През най-от­пу­с­кар­с­кия ме­сец ав­густ на мно­зи­на от нас ни пре­д­с­тои пъ­ту­ва­не. В.“Зна­ме“ би ис­кал да Ви уле­с­ни с ИН­ФОР­МА­ЦИЯ за ди­же­ни­е­то на вла­ко­ве­ти и ав­то­бу­си­те  в по­со­ки­те Со­фия и Вар­на. Продължете да четете За хората през най-от­пу­с­кар­с­кия ме­сец ав­густ →

Се­дял ве­д­нъж един чо­век сам на гор­с­ка­та по­ля­на и бил тол­ко­ва от­ча­ян, че си ми­с­лел да сло­жи край на жи­во­та си. За­що ми е то­зи жи­вот, ка­зал си чо­ве­кът, ка­то ще го жи­вея все в бе­д­ност и са­мо­та.

Ни­що си ня­мам и ни­ко­го си ня­мам – ни­то бо­га­т­с­т­во спе­че­лих, ни­то пък же­на ме ха­ре­са, че да съ­з­дам се­мей­с­т­во. А ка­к­ви хо­ра има . . . двор­ци на­п­ра­ви­ха, све­та оби­ко­ли­ха и че­ляд си за­въ­ди­ха, а пък аз от мо­е­то се­ло по-да­ле­че не съм хо­дил. И ка­к­то си сто­ял с на­ве­де­на гла­ва, из­ве­д­нъж до­чул не­чии стъ­п­ки. Обър­нал се и ви­дял, че към не­го се при­б­ли­жа­ва ве­д­ро ус­ми­х­нат млад чо­век.  – Ти ка­к­во – ка­зал му мла­ди­ят мъж – не­що ми се ви­ж­даш от­ча­ян. Ка­к­во тол­ко­ва те из­мъ­ч­ва? – Че то има ли не­що, ко­е­то да не ме из­мъ­ч­ва – от­го­во­рил чо­ве­кът. – Бе­ден съм, па­ри ед­ва  за хляб на­ми­рам, са­мо­тен съм – ни же­на, ни при­я­те­ли имам… Без здра­ве ос­та­нах от тре­во­ги! – И ка­к­ви са ти тре­во­ги­те? – Как ка­к­ви!? На­ли ти ка­зах, че съм бе­ден, тол­ко­ва, че все­ки ден тря­б­ва да тър­ся ра­бо­та, за да пре­жи­вя­вам. – Ама ти  ден за ден ли я тър­сиш? – с иро­ни­ч­на ус­ми­в­ка по­пи­тал мо­мъ­кът. – Че как ина­че?! Ка­то се за­с­тоя ня­къ­де по­ве­че от ме­сец и все ня­кой ще се на­ме­ри да ме оби­ди или да ме на­хо­ка! По до­б­ре ден за ден. – Аха, и как то­га­ва тър­сиш бо­га­т­с­т­во? – Как? Ка­то из­ка­рам ня­кой лев ку­пу­вам хляб и би­лет от ло­та­ри­я­та; на дру­гия ден хляб и фиш от то­то­то. Ти ка­к­во си ми­с­лиш, че със за­п­ла­та се за­бо­га­тя­ва, тъй ли? – Зна­чи ти имаш цел и тя е да ста­неш бо­гат? – Да, мо­я­та цел бе­ше да спе­че­ля бо­га­т­с­т­во, но се­га ве­че съм се от­ча­ял. – За­що­то си убе­ден, че си бе­ден!? – Абе, чо­век, бе­ден съм, кол­ко пъ­ти да ти ка­з­вам!? То по вси­ч­ко ми ли­чи, че съм бе­ден! – Ами та­ка е ко­га­то чо­век гле­да, а пък  не ви­ж­да. А очи имаш ли? – Е, имам. – Уши имаш ли? – Имам. – И нос ви­ж­дам, че имаш! – про­дъл­жил мо­мъ­кът“ – Абе ти по­ди­г­ра­ваш ли се с мен? Що не си вър­виш по пъ­тя и да си гле­даш ра­бо­та­та!? – Ами аз то­ч­но то­ва пра­вя, гле­дам си ра­бо­та­та. До­шъл съм да ти ка­жа, че имаш го­ля­мо бо­га­т­с­т­во, но не зна­еш как да го из­по­л­з­ваш. – И ка­к­во ми ка­за? Че имам очи, уши и нос и то­ва ми е бо­га­т­с­т­во­то!? -Да! Тво­е­то бо­га­т­с­т­во са очи­те, с ко­и­то ви­ж­даш, уши­те, с ко­и­то чу­ваш, но­сът, чрез кой­то имаш обо­ня­ние, ръ­це­те, с ко­и­то пи­паш! Бо­гат си, за­що­то имаш се­ти­ва. Мо­жеш да въз­при­е­маш све­та – жи­во­та и хо­ра­та, ко­и­то го съ­з­да­ват. Ос­та­ва да си да­деш сме­т­ка как из­по­л­з­ваш то­ва бо­га­т­с­т­во: ка­то ти е да­де­но да ви­ж­даш ка­к­во и как въз­при­е­маш; ка­то имаш слух ко­го и ка­к­во слу­шаш; ка­то пи­паш ка­к­во и за­що го пи­паш. Ей то­ва съм до­шъл да те по­пи­там и да ти ка­жа още, че вие хо­ра­та гре­ши­те мно­го ка­то тър­си­те бо­га­т­с­т­во­то ви­на­ги вън от се­бе си и ни­ко­га въ­т­ре в се­бе си. – То­ва са пра­з­ни при­ка­з­ки! Ни­кой в тоя свят не об­ръ­ща вни­ма­ние на та­ки­ва по­д­ро­б­но­с­ти. – По­д­ро­б­но­с­ти! Та то­ва е съ­щ­но­ст­та на жи­во­та. Ако чо­век не по­з­на­ва се­бе си ни­що не мо­же да по­с­ти­г­не – ни­кой не мо­же да оце­ни не­що, ко­е­то не по­з­на­ва! Ти зна­еш ли ка­к­ви дар­би имаш? Не зна­еш и си ос­та­ваш бе­ден! – Кой си ти, че ми го­во­риш та­ка? – Аз съм Бла­го­ра­зу­ми­е­то! Че­с­то се спи­рам при хо­ра­та да им го­во­ря, но мал­ци­на са ме по­с­лу­ша­ли. Ни­що, че ме гле­даш млад. Аз съ­ще­с­т­ву­вам от ка­к­то е съ­з­да­ден чо­ве­кът, за да му по­ма­гам да се учи как да жи­вее  в то­зи свят. За­то­ва, ще ти ка­жа, син­ко: ща­с­т­лив си, че си се ро­дил нор­ма­лен чо­век – имаш си вси­ч­ко не­об­хо­ди­мо, за да жи­ве­еш ра­зум­но. По­м­ни то­ва и оби­чай жи­во­та, за да те оби­к­не и той, за­що­то на то­зи свят ос­вен бо­га­т­с­т­во­то на зем­ния жи­вот, има и бо­га­т­с­т­во на ду­хо­в­ния жи­вот. И кол­ко­то ед­но­то е цен­но, тол­ко­ва и дру­го­то е цен­но. То­зи, кой­то жи­вее с ми­съл­та са­мо за ед­но­то, не мо­же  да бъ­де ща­с­т­лив. Две­те бо­га­т­с­т­ва ка­то се до­пъл­ват вза­им­но, съ­з­да­ват жи­во­та. То­ва ка­то раз­бе­реш ще зна­еш, че си по­с­ти­г­нал го­ля­ма­та мъ­д­рост, ко­я­то пра­ви хо­ра­та ща­с­т­ли­ви. Ка­то ка­зал то­ва мо­мъ­кът си тръ­г­нал  и още на вто­ра­та кра­ч­ка се раз­т­во­рил ка­то све­т­ли­на в све­т­ли­на­та на де­ня. Чо­ве­кът по­тър­кал очи – ис­кал да раз­бе­ре съ­ну­вал ли е или не. По­с­ле се по­че­сал по вра­та и си ка­зал: Кой знае!  Мо­же пък зем­но­то бо­га­т­с­т­во да е бя­га­ло до се­га от мен, за­що­то не съм имал ду­хо­в­на си­ла да го при­в­ле­ка!

РАДКА ИВАНОВА