Че­ти­ри ду­ми: „Ут­ре ид­ваш в Гър­ция!”.Ду­ми­те бя­ха до­с­та по­ве­че от че­ти­ри – ре­ди­ца пи­с­ма, бих ка­за­ла.

Но есен­ци­я­та си бе­ше то­ч­но та­зи – ра­бо­та от дне­с­ка за ут­ре, в ко­я­то, за мое най-го­ля­мо ща­с­тие, не от­ка­зах да се вклю­ча. Ста­ва въ­п­рос за един от оне­зи мла­де­ж­ки об­ме­ни – на Ера­зъм+, ко­и­то или сил­но тро­г­ват уча­с­т­ва­ли­те в тях, или пре­ди­з­ви­к­ват апа­тия у хо­ра­та, ко­и­то не са об­ръ­ща­ли пре­ка­ле­но вни­ма­ние на те­зи въз­мо­ж­но­с­ти. Пре­ди по-мал­ко от ме­сец бях уча­с­т­ва­ла в един та­къв про­ект (в Ни­дер­лан­дия) и тъ­к­мо ве­че раз­съ­ж­да­вах, че не е ло­ша идея мал­ко да по­съ­ще­с­т­ву­вам в еже­д­не­ви­е­то си и чак след вре­ме да пъ­ту­вам от­но­во, ко­га­то по­па­д­нах на обя­ва­та. „Те­а­тър – про­г­ра­ма за мла­де­ж­ки ра­бо­т­ни­ци” – то­ва бе­ше до­с­та­тъ­ч­но да при­в­ле­че вни­ма­ни­е­то ми. На­ли ви­на­ги съм оби­ча­ла из­ку­с­т­во­то, пък и ка­то до­б­ро­во­лец в Бъл­гар­с­кия мла­де­ж­ки чер­вен кръст се слу­ч­ва да во­дя по ня­кое дру­го обу­че­ние. И ето ме на път… След влак, ме­т­ро, са­мо­лет, та­к­си и ав­то­бус (вси­ч­ко на вси­ч­ко – 13 ча­са), ве­че бях в Ле­ф­ка­да – ос­т­ро­вът, кой­то, по­ра­ди връ­з­ка със су­ша­та, ми спе­с­ти ед­но сре­д­но­щ­но пъ­те­ше­с­т­вие с фе­ри­бот. По съ­ще­с­т­во – те­ма­та бе­ше „Те­а­тър”. О, кол­ко пре­к­ра­с­но! За 10 де­на усе­тих ис­тин­с­ко раз­ви­тие в  се­бе си, а и в ця­ла­та гру­па. Из­г­ле­ж­да твор­че­с­ко­то ми ми­с­ле­не мал­ко по мал­ко бе­ше за­по­ч­на­ло да се опи­т­ва да из­бя­га от мен, но имен­но те­а­тъ­рът бе­ше не­об­хо­ди­мо­то ле­кар­с­т­во – дей­с­т­ва бе­зо­т­ка­з­но и до­ри не гор­чи.

Мно­го пра­вил­но бе­ше усе­тил не­ща­та мо­ят мил  при­я­тел Ма­ту­еш от По­л­ша: „Из­г­ле­ж­да­ше ся­каш очи­те ти из­ве­д­нъж се от­ва­рят, ус­ми­в­ка се по­я­вя­ва на ли­це­то ти и ка­з­ваш „Аха” – ста­ва въ­п­рос имен­но за ре­а­к­ци­я­та ми, от­к­ри­вай­ки въз­мо­ж­но­с­ти­те на те­а­тъ­ра. Об­ме­нът пре­ми­на на ан­г­лий­с­ки – уър­к­шо­по­ве, сцен­ки и смях, но към края има­х­ме въз­ло­же­на за­да­ча­та да по­д­го­т­вим ця­ло пре­д­с­та­в­ле­ние и то за по-мал­ко от 24 ча­са, ко­е­то да е раз­би­ра­е­мо до­ри за не­го­во­ре­щи­те ан­г­лий­с­ки. За то­ва вси­ч­ки об­щу­ва­ха на сво­и­те со­б­с­т­ве­ни ези­ци. Но се раз­б­ра­х­ме! И още по-ва­ж­но­то, пу­б­ли­ка­та ни раз­би­ра­ше. Око­ло се­дем ези­ка, а мо­же би до­ри по­ве­че, обе­ди­не­ни от ези­ка на те­а­тъ­ра…то­ва тря­б­ва да се ви­ди или из­жи­вее, за­що­то е не­ве­ро­я­т­но мо­щ­но и вдъ­х­но­вя­ва­що.

За уча­с­т­ни­ци­те в про­е­к­та мо­га да ка­жа са­мо ед­но – цве­т­ни при­я­те­ли. Тол­ко­ва раз­ли­ч­ни и въ­п­ре­ки то­ва – обе­ди­не­ни. Об­ра­зи от все­въ­з­мо­ж­но ес­те­с­т­во – има­ше ги те­зи, ко­и­то от­к­ри­ват за­щи­та в мо­ре­то, а аро­ма­тът на сол им но­си ща­с­тие, те­зи, ко­и­то се от­к­ро­я­ват със сво­я­та стран­ност и ша­рен чо­ра­по­га­щ­ник, те­зи, от ко­и­то учиш най-мно­го, до­ка­то те учат от теб… Има­ше ги вси­ч­ки­те, за ко­е­то съм бла­го­дар­на. Оби­чам те­зи хо­ра!

Клио Ха­ри Гле­ри­дис

12 кл. II СУ „Проф.Ни­ко­ла Ма­ри­нов”