ПОНЕ ЗА ОЩЕ МАЛКО

Слън­че­ви­те лъ­чи, про­к­ра­д­вай­ки се през що­ри­те и об­ра­зу­вай­ки пе­т­на на оде­я­ло­то и оран­же­вия гла­дък пар­кет, тан­цу­ва­ха пред кле­па­чи­те ми в на­де­ж­да да ме съ­бу­дят.

Не знам от кол­ко вре­ме са сто­я­ли там и са ча­ка­ли тър­пе­ли­во, но до по­ч­ти-обяд бя­ха по­с­ти­г­на­ли цел­та си. Ле­жах в то­п­ла­та за­ду­ш­на стая. Един­с­т­ве­но ди­шах и ми­гах в опит да оце­ня спо­кой­с­т­ви­е­то. Ко­га­то пре­це­них, че спо­кой­с­т­ви­е­то се чу­в­с­т­ва оце­не­но, за­по­ч­нах да броя па­я­жи­ни­те и да се опи­т­вам да си спом­ня ка­к­во съм съ­ну­ва­ла. Вто­ра­та за­да­ча ми се сто­ри до­с­та сло­ж­на и се от­ка­зах от нея не след дъл­го. Из­не­на­д­ва­що, и пър­ва­та се ока­за сло­ж­на. Па­я­жи­ни­те се про­с­ти­ра­ха ка­то об­ла­ци на ли­ла­вия та­ван. Па­я­че­та­та си­гур­но ве­че бя­ха ста­на­ли де­се­ти­на на брой. То­ва не ми пре­че­ше – те си сто­я­ха там го­ре, а аз тук до­лу. Вяр­но, от вре­ме на вре­ме се озо­ва­ва­ха на моя те­ри­то­рия и се стря­с­ках от то­зи факт, но щом се се­щах че те про­с­то са па­д­на­ли от до­мо­ве­те си и не обя­вя­ват вой­на, ги пу­с­ках да се при­бе­рат при па­я­че­ш­ки­те си се­мей­с­т­ва в па­я­че­ш­ко­то си об­ще­с­т­во. На­вяр­но те имат по­ве­че про­б­ле­ми за об­съ­ж­да­не. Па­я­че­ш­ки про­б­ле­ми, тол­ко­ва сло­ж­ни, че ние не мо­жем до­ри да си пре­д­с­та­вим. След ка­то ми свър­ши­ха иде­и­те за то­ва ка­к­ви про­б­ле­ми мо­гат да имат па­я­ци­те и на­пъл­но бях за­б­ра­ви­ла за съ­ня си, съ­б­рах ми­с­ли­те си и най-се­т­не ста­нах от ле­г­ло­то (или по-ско­ро се­д­нах на не­го). От­во­рих про­зо­ре­ца и от там ме лъ­х­на су­т­ре­ш­ния (мо­же би ще е по-то­ч­но да го на­ре­чем обе­ден) по­лъх. Ог­ле­дах ста­я­та с въ­п­ро­са „Как да за­по­ч­на де­ня си?“ Очи­те ми се спря­ха на ста­ра­та мал­ка ки­та­ра, ле­жа­ща до ле­г­ло­то ми, на до­пир и цвят – съ­ща­та ка­то пар­ке­та, ко­я­то ка­то мен се то­п­ле­ше от слън­че­ви­те пе­тън­ца. Пе­т­най­се­ти­на ми­ну­ти по-къ­с­но, ко­га­то гла­сът и пръ­с­ти­те ми бя­ха ед­на­к­во раз­г­ре­ни и ки­та­ра­та ле­ко раз­с­т­ро­е­на, та­пе­ти­те на ста­я­та – за­ре­де­ни със зву­ци и па­я­че­та­та – раз­бу­де­ни, ре­ших, че е край­но вре­ме и кра­ка­та ми да по­ра­бо­тят. Вра­та­та на ста­я­та бе­ше съ­що тол­ко­ва без­шум­на ка­к­то ви­на­ги. Ко­ри­до­рът – съ­що тол­ко­ва хла­ден. Хо­лът – съ­що тол­ко­ва дру­же­лю­бен. Май­ка ми се­де­ше на ди­ва­на и от­пи­ва­ше ка­фе­то си. От­къ­с­на по­г­лед от те­ле­ви­зо­ра и то­га­ва, ко­га­то очи­те ни се сре­щ­на­ха и тя ми по­да­де ед­на ши­ро­ка ус­ми­в­ка, усе­тих как ду­ша­та ни се сто­п­ли­ха и се на­пъл­ни­ха с енер­гия за вси­ч­ко, с ко­е­то мо­же да ни из­не­на­да то­зи ден. „До­б­ро ут­ро, ми­ли­ч­ка.“ „До­б­ро ут­ро!“ – от­го­во­рих енер­ги­ч­но, в знак че не съм се съ­бу­ди­ла то­ку-що. Ба­ща ми но­се­ше дре­хи за на­вън и ме по­с­ре­щ­на със све­жи очи, ко­е­то ме до­ве­де на ми­съл­та, че по-ско­ро ве­че е бил на­вън, от­кол­ко­то че ед­вам се­га ще из­ли­за. По­да­дох му ед­на ус­ми­в­ка и си на­пъл­них ча­ша во­да. Пър­ва­та глъ­т­ка за де­ня ви­на­ги бе­ше по­ч­ти не­по­но­си­мо сту­де­на и я усе­щах, до­ка­то се сти­ча на­до­лу. И въ­п­ре­ки то­ва пра­вех та­ка вся­ка су­т­рин. Мо­же би ми ха­ре­с­ва­ше, мо­же би ме ос­ве­жа­ва­ше, а мо­же би про­с­то ме бе страх да пре­къ­с­на ре­жи­ма. Из­ва­дих от хла­дил­ни­ка ка­к­во­то е ос­та­на­ло от сно­щ­на­та ве­че­ря, сто­п­лих я и я ос­та­вих на „оно­ва“ мя­с­то на ма­са­та, пред „оно­ва“ мя­с­то на ди­ва­на, къ­де­то ви­на­ги се на­с­та­ня­вам. След оп­ре­де­ле­но ко­ли­че­с­т­во ха­п­ки за­по­ч­нах да чу­вам те­ле­ви­зо­ра. Но­ви­ни­те. Още ед­но при­ро­д­но бе­д­с­т­вие, ос­та­ви­ло без­б­рой хо­ра без­до­м­ни. Още ед­на те­ро­ри­с­ти­че­с­ка ата­ка. Още ед­на вой­на… Ле­ко е сме­ш­но да съм че­с­т­на. Не то­ва по но­ви­ни­те. Сме­ш­но е как сви­к­ва­ме с ре­жи­ми­те си. Със сре­да­та. С хо­ра­та. Вся­ка про­мя­на се слу­ч­ва тол­ко­ва ба­в­но, че не­ща­та ни се стру­ват про­с­то… ста­бил­ни. Ед­вам при ми­съл­та за та­ки­ва стра­ш­ни и го­ле­ми не­ща, осъ­з­на­ва­ме кол­ко сме уя­з­ви­ми ние и мал­ки­ят ни свят от ри­ту­а­ли. Ка­к­то па­я­че­та­та ве­ро­я­т­но не осъ­з­на­ват кол­ко са кре­х­ки тън­ки­те им кра­че­та и кол­ко ле­ки са те­х­ни­те па­я­жи­ни. Ну­ж­на е са­мо ед­на бом­ба, ко­я­то да счу­пи про­зо­ре­ца, да скъ­са пер­де­та­та, да про­бие ду­п­ка в по­да. И пе­т­на­та слън­че­ва све­т­ли­на ве­че ня­ма да тан­цу­ват по съ­щия на­чин на сле­д­ва­ща­та су­т­рин. С вре­ме­то ки­та­ре­ни­те стру­ни ръ­ж­дя­с­ват. Па­я­ци­те ос­та­ря­ват и се оп­ли­тат в со­б­с­т­ве­ни­те си па­я­жи­ни. Хра­на­та се раз­ва­ля. Во­да­та се из­па­ря­ва. Хо­ра­та се пре­в­ръ­щат в по­ч­ва. Ни­що не е ве­ч­но. Вси­ч­ко се ви­до­и­з­ме­ня и про­ме­ня без зна­че­ние да­ли ис­ка­ме или не. За то­ва вре­ме­то е от­го­вор­ник. То те­че без зна­че­ние да­ли ча­со­в­ни­кът ти­к­та­ка. То­ва всъ­щ­ност е ин­те­ре­с­но изо­б­ре­те­ние – ча­со­в­ни­кът. Тик-так. Ис­ка­ме да вяр­ва­ме, че с не­го от­б­ро­я­ва­ме вре­ме, а ре­ал­но по-ско­ро ва­жи об­ра­т­но­то – то от­б­ро­я­ва нас. И въ­п­ре­ки то­ва мо­га са­мо да се на­дя­вам да мо­га да из­жи­вя­вам още су­т­ри­ни ка­то та­зи.

По­не за още мал­ко. На­дя­вам се, че по­ве­че хо­ра вме­с­то с бом­би, ще бъ­дат по­с­ре­ща­ни с пе­т­на от слън­че­ви лъ­чи, ус­ми­в­ки и то­п­ла хра­на. За­що­то то­ва е бъ­де­ще­то, в ко­е­то вяр­вам аз.

Гер­га­на Ди­ми­т­ро­ва,

1 СУ, IX б клас

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *