„Ако спечеля, печеля за цял народ – ако загубя, губя само мене си.“ Когато модерният български гражданин попадне на тези слова, в обърканата му глава се явява „искра“: „О, Левски, да…велик българин..патриот…да беше жив, че както сме я закъсали…“
И в следния миг нашият скъп съгражданин, горд, че е патриот, че се прекланя пред Левски, с досада се намръщва на скучната действителност, на мързеливите си колеги, на винаги недостатъчната си заплата, даже се и разгневява. Все пак Левски си е Левски, а той, горкият, как сам да „обърне своето време“, а и каква вина има той, че другите „не си вършат работата“, та да тръгне да разрешава чуждите проблеми? СТИГА….Ако не ти – кой? И ако не сега – кога?
Левски е станал клише. Неговите думи са оковани, заробени във веригите на един шаблон, в който се вмества днешният псевдопатриотизъм – да бъдеш патриот означава да „знаеш“ историята си, да „парадираш“ наляво и надясно с нея и най-важното, забележете, да бъдеш горд, че си българин. „Свещена глупост“ както би казал Ботев. Думите на Левски звучат гръмко на националните празници, но после са изместени от злободневните новини на делника, които показват едно фалшиво лице на действителността, ограбват съзнанието от значимите въпроси. И патриотизмът остава просто на думи, една изпразнена от съдържание гордост.
Без гордост и без легендаризиране, а с разбиране, благодарност, вдъхновение и отговорност пред завещаното. Ако необходимостта от гордост и легенди е била належаща през Възраждането, сега тя се е превърнала в опасност от изкушението зад великите личности на историята да прикриваш своето собствено малодушие и бездействие. Дистанцията на „религиозното преклонение“ между съвременния българин и героя Левски – недостижимия, гениалния, светлия, е смъртната присъда на неговите завети. Защото каква е ползата те да бъдат съхранени и издигнати в култ, когато не са дешифрирани, когато не пулсират в жилите на новото време и в делата на съвременния българин?
Нека „развенчаем“ Левски, нека разбием шаблона, клишето! И под обвивката на историческата легенда, която вече не буди у нас чувство за съпричастност и лична ангажираност, а само куха историческа гордост, да се докоснем до живата, човешка душа на човека Васил Иванов Кунчев, да чуем думите му като че ли за първи път, за да осъзнаем тяхната неизтощима сила, техния мощен заряд, тяхната универсална стойност, да проумеем какви са качествата, които превръщат обикновения човек Васил Иванов Кунчев в Апостол на свободата. Защото революцията в историята започва с революцията в сърцето и ума на отделния индивид.
Надеждата за промяна не може да бъде проектирана във външен източник. Самият Левски се убеждава в това след неуспеха на редицата чети, които правят опит да влязат „отвън“ и да надигнат българите. Духовното „повдигане“, преди всичко, лежи върху свръхземното, вътрешно, индивидуално усилие, което изисква активиране на пълния човешки психически, умствен и емоционален ресурс. Тогава мисълта за его, отделеност от другите се трансформира в разширяващо се съзнание, в което Аз става равнозначно на Ние и човекът е готов да служи на висши цели, неподвластни на личния интерес и времето. Цели, които са чисти и полезни за човешкото същество въобще. Левски безспорно е духовен гигант, защото у него няма его. Той се издига на висотата на пълната безкористност, която го прави и напълно свободен. Победата той посвещава на „цял народ“, а загубата е лично падение, необременяващо никого освен своя субект…
Човекът Васил Иванов Кунчев станал Йеромонах Игнатий и накрая – Легендата Левски. Но ако ние не проследим цялата тази духовна еволюция и не я осъзнаем като отворена възможност за лично израстване, а повтаряме заучени патриотарски фрази, възвеличаваме, кланяме се като страхливи „раби божи“, никога няма да достигнем до ядрото на легендата Левски, а именно тотално освободения човек, уравновесен и смирен в душата си и в същото време безкомпромисно категоричен в делата. Както е казал самият Левски: „Дела трябват, не думи“.
Нека на дело покажем, че Левски не е мъртъв избледнял портрет, който виси по училищните стени и в някои други „сериозни институции“, а е жива сила, от която ние като човеци и българи черпим всеки ден, за да израстваме заедно. Тогава моите и твоите проблеми стават наши и моята и твоята цел са провокирани от едно и също намерение „чиста и свята република“.
Часът на свободата не е приключил на 3 март 1878г., той не е исторически изчерпан. Той е вечно времево измерение, в което човекът съществува, граница между две състояния на духа. Точно днес и точно този момент е часът на свободата и ти трябва да покажеш на дело своето родолюбие…Ако не днес – кога?! Ако не ти – кой?!
Гергана Радославова, 12 кл. I СУ
“Св. Седмочисленици”