Един бъл­гар­с­ки раз­каз вле­зе ус­пе­ш­но в аме­ри­кан­с­ки уче­б­ник. И ту­та­к­си у нас се на­ди­г­на бу­ря сред че­тя­щи и пи­ше­щи лю­де. Но най-ве­че сред  она­зи ка­те­го­рия кри­ти­ку­ва­щи, ко­и­то за вся­ко не­що ка­з­ват: „Аз не знам как е, но и та­ка не е!“.  Ав­тор­ка­та, Здра­в­ка Ев­ти­мо­ва, си на­пи­са­ла раз­ка­за, че на вси­ч­ко от­го­ре го пре­ве­ла ли­ч­но на ан­г­лий­с­ки език и го из­п­ра­ти­ла в САЩ.

А та­мо­ш­ни­те кри­ти­ци и из­да­те­ли взе­ли, че го по­д­ре­ди­ли в уче­б­ник сред твор­би­те на све­то­в­ни­те кла­си­ци ка­то Ед­гар Алън По, Рей Бре­д­бъ­ри, Ай­зък Ази­мов. А за­що? Мо­же би, за­що­то не­й­ни раз­ка­зи са пре­ве­де­ни в над 20 стра­ни по све­та, ме­ж­ду ко­и­то САЩ, Швей­ца­рия, Бо­с­на, Хер­це­го­ви­на, Ки­тай. И не са­мо то­ва! 

Не­й­ни твор­би са но­си­те­ли на ред пре­с­ти­ж­ни на­ци­о­нал­ни и ме­ж­ду­на­ро­д­ни на­г­ра­ди. Раз­ка­зът „Кръв от кър­ти­ца“, на­пи­сан със за­ви­д­но  твор­че­с­ко май­с­тор­с­т­во,  пе­че­ли при­з­на­ние и за­ра­ди не­що дру­го, ко­е­то го пра­ви раз­ли­чен, из­вън рам­ки­те на об­що­п­ри­е­то­то. В то­зи раз­каз има вси­ч­ко – мъ­ка и от­ча­я­ние, су­е­ве­рие и вну­ше­ние, съ­чу­в­с­т­вие и ми­ло­сър­дие, бла­го­дар­ност и из­це­ле­ние.

Та­ка го при­е­мат оне­зи чи­та­те­ли, ко­и­то уме­ят да ви­ж­дат зад при­ви­д­но­то. Но дру­ги хо­ра от­к­ри­ват в раз­ка­за са­мо кръв, зло­ба, же­с­то­кост, ма­зо­хи­зъм, лош при­мер за по­д­ра­с­т­ва­щи­те,  а в от­ри­ца­тел­но­то си от­но­ше­ние към раз­ка­за ня­кои от тях сти­гат и до ли­ч­ни оби­ди към ав­тор­ка­та…

А с ка­к­ва гор­дост би­ха го­во­ри­ли вси­ч­ки те­зи кри­ти­ци за се­бе си, ако бя­ха на мя­с­то­то на Здра­в­ка Ев­ти­мо­ва. Но има ед­на съ­ще­с­т­ве­на по­д­ро­б­ност – те ни­ко­га не би­ха мо­г­ли да бъ­дат на не­й­но мя­с­то. За­що? За­що­то ни­то имат не­й­ния та­лант, ни­то при­те­жа­ват до­с­тойн­с­т­во, за да при­з­на­ят един бъл­гар­с­ки ус­пех. И ако вси­ч­ки раз­съ­ж­да­ва­ме ка­то тях още дъл­ги го­ди­ни ще про­дъл­жа­ва­ме да се гор­де­ем пред све­та с един­с­т­ве­ния но­бе­лист с бъл­гар­с­ки ко­рен, Ели­ас Ка­не­ти, ро­ден в Ру­се, но на­пу­с­нал стра­на­та на се­дем­го­ди­ш­на въз­раст. И до­б­ре, че е на­пу­с­нал! Ина­че мо­же­ше да бъ­де уда­вен. Но не в Ду­на­ва, а в мо­ре от войн­с­т­ва­ща  за­вист. Здра­в­ка Ев­ти­мо­ва за­вър­ш­ва своя раз­каз с ду­ми­те: „Все­ки има­ше мъ­ка вкъ­щи и нож в ръ­ка­та“. И пра­во на из­бор!                                                   

Ан­то­ния Ата­на­со­ва