Не­да Ан­то­но­ва в разговор с Румен ЛЕОНИДОВ:

– Пър­ва­та ти кни­га е сти­хо­с­бир­ка. За­що след нея из­ве­д­нъж ре­ши да пи­шеш ро­ма­ни?

-Ако има­ме пре­д­вид из­да­де­ни­те те­к­с­то­ве, да. А ина­че пър­ва­та ми на­пи­са­на, ма­кар и не­пу­б­ли­ку­ва­на кни­га, е по­вест, ко­я­то за са­мо­чу­в­с­т­вие на­ри­чах ро­ман. Сти­хо­т­во­ре­ни­е­то и ро­ма­нът са раз­ли­ч­ни ка­то по­ло­ве­те. Ако ед­но­то е зве­з­ден миг, бо­же­с­т­вен про­б­ля­сък в сум­ра­ка на еже­д­не­ви­е­то или вик на от­ли­тащ же­рав, дру­го­то е еже­д­не­в­на ка­тор­га, са­мо­т­но при­к­лю­че­ние, па­ра­лел­на все­ле­на, на­се­ле­на със те­бе­по­до­б­ни, къ­де­то за­дъл­го на­ми­раш убе­жи­ще. От опи­т­ни хо­ра съм чу­ва­ла, че да пи­шеш про­за, е ка­то да се на­пи­еш или да се на­д­ру­саш. Ро­ма­нът ви­на­ги е в съ­с­то­я­ние да те от­ве­де там, къ­де­то ис­каш, но къ­де­то ни­ко­га не би мо­гъл да бъ­деш в дей­с­т­ви­тел­ност. Той те сро­дя­ва с це­лия свят – с жи­ви и мър­т­ви. Да­ва ти въз­мо­ж­ност да на­п­ра­виш от се­бе си вси­ч­ко, ко­е­то по­и­с­каш: хер­цо­ги­ня, кон или ябъл­ка… И по­ле­тът ти трае дъл­го… До­ка­то на­к­рая раз­бе­реш, че си ле­тял на­сън.

-Пър­ви­те ти ро­ма­ни са свър­за­ни с ис­то­ри­че­с­ки съ­би­тия…

– По оно­ва вре­ме по­ви­кът на пар­ти­я­та гла­се­ше: „По­ве­че сред на­ро­да, по-бли­зо до жи­во­та!“. Има­ше пи­ше­щи хо­ра, ко­и­то не без ос­но­ва­ние ре­ши­ха, че и пре­ди 1944 г. по бъл­гар­с­ки­те зе­ми е има­ло жи­вот и, ка­то по­же­ла­ха да бъ­дат по-бли­з­ко до не­го, на­га­зи­ха в ис­то­ри­я­та. И се на­ро­и­ха то­мо­ве – ка­то ту­х­ли – в су­ха­та зи­да­рия на со­ци­а­ли­с­ти­че­с­кия ре­а­ли­зъм…

– Е, и тво­и­те са до­с­та обе­ми­с­ти!

– Що­то при­ла­гам те­о­ре­ма­та на Ше­нън: за да си си­гу­рен, че из­лъ­ч­ва­на­та ин­фор­ма­ция е до­с­та­тъ­ч­на, в нея тря­б­ва да има из­ли­шък. До­ри, ко­га­то е ис­то­ри­че­с­ка.

– И ти бе убе­де­на, че на те­бе – ка­то же­на – най ти при­ля­га да раз­ни­щ­ваш въ­п­ро­си­те на вой­на­та: Сръ­б­с­ко-бъл­гар­с­ка­та, Бал­кан­с­ка­та…

– Си­гур­но зна­еш, че при все­ки от нас ку­че­то е за­ро­ве­но на раз­ли­ч­но мя­с­то. При ме­не на­при­мер – в де­т­с­т­во­то. Из­ве­с­т­но е, че пър­ви­те се­дем го­ди­ни, по­до­б­но се­мен­це­то на дър­во­то, съ­дър­жат вси­ч­ки на­ши бъ­де­щи кло­ни и гне­з­да. Пра-пра­дя­до, за­ги­нал на Три уши („Бъл­га­ри­йо, за те­бе те ум­ря­ха…); пра­дя­до – пе­хо­ти­нец в Бал­кан­с­ка­та вой­на („Кой жив, кой ум­рял – сти­г­на­а­ме Лю­ле­бул­газ“), дя­до – ка­ва­ле­рист в Пър­ва­та све­то­в­на („Рай­но, джа­нам, чер­ни ко­не, жъл­ти юз­ди…“), ба­ща – ар­ти­ле­рист във Вто­ра­та све­то­в­на (Ун­га­рия, град На­д­ка­ни­жа)… А на се­ло зи­ми­те са дъл­ги и ком­ший­с­ки­те съ­би­ра­ния – че­с­ти. Па са спо­ме­ни, па са хвал­би, па из­ми­с­ли­ци, па въз­ди­ш­ки… По­с­ле пе­ят. Де пе­ят, де по­д­с­мър­чат и се бър­шат с ръ­кав… За­по­м­них Вой­на­та ка­то При­ка­з­ка и Пра­з­ник. Ка­то Мит и Ба­ла­да. Ка­то сце­на за изя­ва на мъ­жа и аре­на, на ко­я­то мо­и­те пре­д­ци не при­з­на­ва­ха за­гу­ба, ка­к­во­то и да твър­де­ше ис­то­ри­я­та. Не­из­ве­с­т­но за­що, но с най-го­ля­мо лю­бо­пи­т­с­т­во слу­шах пре­раз­ка­зи­те за съ­би­ти­я­та от Сръ­б­с­ко-бъл­гар­с­ка­та вой­на. По-къ­с­но до­ку­мен­ти­те по­д­к­ре­пи­ха до­ла­вя­но­то от ин­ту­и­ци­я­та: един­с­т­ве­на­та по­бе­д­на вой­на на Тре­то­то Бъл­гар­с­ко цар­с­т­во и един­с­т­ве­на­та, в ко­я­то Бъл­га­рия из­ли­за сре­щу про­ти­в­ни­ка с а м а, без да раз­чи­та на па­к­то­ве, ко­а­ли­ции, съ­ю­зи и съ­г­ла­ше­ния… Чак то­га­ва раз­б­рах за­що, ко­га­то фа­к­ти­те го­во­рят, бо­го­ве­те мъл­чат… Ами за­що­то бо­го­ве­те го­во­рят чрез фа­к­ти­те.

– Пи­са­ла си и за юно­ши – три кни­ги с об­щи ге­рои. Да­ли ги че­тат дне­ш­ни­те ти­ней­джъ­ри?

– Ед­ва ли. По-ско­ро – не. През осем­де­сет­те го­ди­ни, ко­га­то ед­на от тях („Фан­та­зия за пър­ва­та лю­бов“) се по­я­ви на кни­ж­ния па­зар, то­га­ва­ш­ни­те юно­ши все още има­ха смъ­т­на ну­ж­да да на­у­чат не­що по­ве­че за лю­бо­в­та, за сми­съ­ла на ду­ми­те и дру­ги ва­ж­ни съ­с­та­в­ки на жи­во­та… Опи­тах се да им го ка­жа. Се­га не бих го на­п­ра­ви­ла. Дне­ш­ни­те мла­ди хо­ра на­у­ча­ват вси­ч­ко за лю­бо­в­та, мно­го пре­ди да са по­лу­чи­ли пър­вия си до­ку­мент за са­мо­ли­ч­ност. Те та­ка стръ­в­но по­г­лъ­щат ин­тим­но­то по­з­на­ние, че ме е страх да не из­чер­пат пре­ж­де­в­ре­мен­но съ­к­ро­ви­ще­то, ко­е­то пре­д­с­та­в­ля­ва ро­ман­ти­ч­но­то чо­ве­ш­ко об­щу­ва­не. Но в ед­но съм си­гур­на: вся­ко по­ко­ле­ние има своя вид лю­бов. То­ва, че ние, лю­де­те от ми­на­лия век! – не зна­ем и до­ри не по­до­зи­ра­ме на­чи­ни­те, по ко­и­то дне­ш­ни­те мла­ди хо­ра се оби­чат, не пре­чи на лю­бо­в­та им да съ­ще­с­т­ву­ва и да пра­ви ща­с­т­ли­ви оне­зи, ко­и­то я спо­де­лят.

– След тол­ко­ва бо­ра­ве­не с ли­ч­но­с­ти и съ­би­тия от ис­то­ри­я­та, ка­к­ва е тво­я­та пре­д­с­та­ва за бъл­га­ри­на?

Ка­к­во­то и да ка­жа, то ня­ма да се от­на­ся за бъл­га­ри­на въ­о­б­ще. То ще е за те­бе, за ме­не, за де­ца­та ни, за че­тя­щия те­зи ре­до­ве. За­що­то все­ки от нас – по­до­б­но оке­ан­с­ка­та ка­п­ка – съ­дър­жа ця­ла­та участ на сво­е­то пле­ме. Бъл­га­ри­нът – и през ве­ко­ве­те, и днес – не е ни­то по-до­бър, ни­то по-лош от сво­и­те съ­в­ре­мен­ни­ци по све­та. Или ка­к­то ка­з­ва Ни­ко­ла Джан­ков – пре­к­ръ­с­тил се на Ни­ко Ка­ме­лис*: „Най-те­ж­ки­ят грях на чи­ля­ка е да по­до­зи­ра своя на­род в ни­ч­то­ж­ност! Из­ку­п­ле­ние ня­ма!“ По­ня­ко­га оба­че ми се стру­ва, че съ­ще­с­т­ви­тел­но­то „бъл­га­рин“ е гла­гол. Един­с­т­ве­ни­ят в на­шия език, кой­то съ­ще­с­т­ву­ва са­мо в ед­но гра­ма­ти­че­с­ко вре­ме: бъ­де­ще пре­д­ва­ри­тел­но в ми­на­ло­то – „Щях да съм…“, „Ако не бе­ше тур­с­ко­то ро­б­с­т­во, ние щя­х­ме да сме е-хе­ее…“, „Ако то­га­ва не бях из­пу­с­нал вла­ка, се­га щях да съм о-хоо…“ Щял си, ама не си. Ама не съм. Ама не сме. Да­но ид­ва­щи­те след нас да са!

– Ду­ма­та ви­но че­с­то при­съ­с­ва в за­г­ла­ви­я­та ти: „Ви­но и мо­ли­т­ви“, „Ви­но и са­фа­ри“, „Ви­но и чу­де­са“, да не би да си по­к­лон­ни­ч­ка на Ба­к­хус?

– Ви­но­то не е про­с­то пи­тие, то е ду­хо­вен ат­ри­бут и ме­та­фо­ра на Бо­жи­я­та кръв, то оба­г­ря в ле­ко тръ­п­чив вкус ри­ту­ал­ния жи­вот на бъл­га­ри­на от ра­ж­да­не­то до гро­ба. Ви­но­то ни свър­з­ва с на­д­би­тий­но­то, пре­в­ръ­щай­ки се в сим­вол на осо­бе­на ду­хо­в­ност. Ви­но­де­ли­е­то в би­та на бъл­га­ри­на е не­що ка­то ше­ви­ца­та в жи­во­та на бъл­гар­ка­та. То е про­дукт на ли­чен стил и твор­че­с­т­во. В го­ди­ни­те, ко­га­то ве­че ня­ма­ха зе­мя и сто­ка, мъ­же­те от ро­д­но­то ми се­ло се хва­ле­ха с ви­но­то си. И не до­б­ри­те пи­я­чи пе­че­ле­ха в съ­с­те­за­ни­е­то за пре­с­тиж, а май­с­то­ри­те на ухан­ни­те ви­на-бу­ке­ти. И пак в оне­зи го­ди­ни един ина­че се­ри­о­зен и до­с­то­ен мъж, в же­ла­ни­е­то си да по­с­ти­г­не оня тъ­мен и ми­с­ти­чен цвят на сво­е­то ви­но, бе по­га­зил тра­ди­ци­я­та, при­ба­вяй­ки към гро­з­де­то уз­ре­ли че­п­ки от че­рен бъз. Тай­на­та бе раз­к­ри­та и ква­ли­фи­ци­ра­на ка­то пре­с­тъ­п­ле­ние про­тив по­ч­те­но­ст­та на ви­но­т­вор­че­с­т­во­то, а чо­ве­кът – сче­то­во­ди­тел на сел­ко­о­па – бе от­лъ­чен от мъ­ж­ко­то об­ще­с­т­во. Или, ка­к­то ка­з­ва по­л­ко­в­ни­кът от тър­го­в­с­ко­то ра­зу­з­на­ва­не Иван Бе­лов*: „Пи­е­не­то на ви­но е на­ци­о­на­лен пра­з­ник на ду­ша­та“.

– Ка­к­ви кни­ги че­теш?

– Ес­те­с­т­ве­но е все­ки ав­тор да пре­д­по­чи­та кни­ги, ко­и­то ни­ко­га не би мо­гъл да на­пи­ше. Кол­ко­то до ме­не, ха­ре­с­вам пи­са­те­ли, съ­з­ву­ч­ни с вре­ме­то си и съ­чу­в­с­т­вам на оне­зи, ко­и­то са го из­пре­ва­ри­ли. Пре­д­по­ла­гам, че е до­с­та тя­го­с­т­но за­ни­ма­ние да се­диш ня­къ­де и да ча­каш вре­ме­то ти да те на­с­ти­г­не. Ня­кои го до­ча­к­ват ле­г­на­ли. Но тре­ва­та над гла­ви­те им за­г­лу­ша­ва стъ­п­ки­те и те та­ка и не раз­би­рат, че вре­ме­то им е до­ш­ло.  Във „Ви­но и са­фа­ри“ ка­з­ваш: „Има хи­ля­ди на­чи­ни чо­век да пре­жи­вее жи­во­та си и ни­кой от тях не е окон­ча­тел­но по­г­ре­шен.“ Си­гур­но е ста­ва­ло ду­ма за пре­о­до­ля­ва­не на пър­во­ро­д­но­то ни чу­в­с­т­во за грях и ви­на.

– Пи­шеш за смърт­та със сим­па­тия…

– Та­ка е. Ба­ба ка­з­ва­ше: „Да не знае ку­че­то, че те е страх.“

Прочетохме за вас от www.fakel.bg