Де­ни­с­лав Янев е най-мла­ди­ят ре­жи­сьор в тру­па­та на Дра­ма­ти­чен те­а­тър Тър­го­ви­ще. През яну­а­ри ще из­ле­зе и пър­ва­та му по­с­та­но­в­ка на Тър­го­ви­щ­ка сце­на – „Ло­ши де­ца“ от Ми­ха­е­ла Ми­хай­лов.

Дни пре­ди пре­ми­е­ра­та, раз­го­ва­ря­ме с Де­ни­с­лав за вси­ч­ки оне­зи „слу­чай­но­с­ти“, ко­и­то го до­ве­до­ха до­тук. Чу­ди­те се, кой е Де­ни­с­лав Янев? Той е 23-го­ди­шен, ро­ден и из­ра­с­нал в Тър­го­ви­ще. Горд въз­пи­та­ник на ези­ко­ва гим­на­зия „Ми­т­ро­по­лит Ан­д­рей“, къ­де­то ре­а­ли­зи­ра и пър­ви­те си опи­ти в ре­жи­су­ра­та. През 2013 го­ди­на съ­з­да­ва фил­ма „Учи­ли­щ­ни ужа­си“. По­с­ле пра­ви пър­во­то по ро­да си пре­д­с­та­в­ле­ние в пъ­ту­ващ влак, а пре­ди ня­кол­ко ме­се­ца се ди­п­ло­ми­ра по спе­ци­ал­но­ст­та Те­а­т­рал­на ре­жи­су­ра в НА­Т­ФИЗ.

-Ко­га раз­б­ра, че те­а­тъ­рът е тво­е­то при­з­ва­ние?

-Всъ­щ­ност, ин­те­ре­сът ми към те­а­тъ­ра се ко­ре­ни до­с­та на­зад във вре­ме­то.  Пър­ви­те ми пре­д­с­та­в­ле­ния пред  пу­б­ли­ка са от пе­ри­о­да на ос­но­в­но­то учи­ли­ще. Съ­би­рах  при­я­те­ли­те си от бло­ка и ра­зи­г­ра­ва­х­ме сце­ни от при­ка­з­ки. Аз раз­пре­де­лях ро­ли­те, обя­с­ня­вах на ак­тьо­ри­те как да се дър­жат, как да про­ме­нят гла­са си и дру­ги ва­ж­ни не­ща. По­с­ле по­д­ре­ж­да­х­ме пей­ки и пре­д­с­та­в­ле­ни­е­то за­по­ч­ва­ше. Ес­те­с­т­ве­но, про­да­ва­х­ме и би­ле­ти – на сим­во­ли­ч­ни це­ни, а при­хо­ди­те оти­ва­ха за сла­д­ки и бон­бо­ни. Та­ка за­по­ч­на вси­ч­ко.

-По­с­ле ка­к­во? Те­зи по­ри­ви яв­но не си оти­до­ха?     

-Не, не си оти­до­ха. Съ­щин­с­ко­то си про­я­в­ле­ние на­ме­ри­ха в Ези­ко­ва­та гим­на­зия. Там имах въз­мо­ж­но­ст­та да пи­ша пи­е­си на ан­г­лий­с­ки, по ма­ни­е­ра на Чо­сър, ко­и­то по­с­ле пре­д­с­та­вя­х­ме на пло­ща­да пред те­а­тъ­ра. Раз­би­ра се, имах ог­ром­на­та по­д­к­ре­па на ди­ре­к­то­ра Ата­нас Ца­нев, ка­к­то и на учи­тел­ка­та ми по ан­г­лий­с­ки Ре­ни Сто­и­ме­но­ва. Бла­го­да­рен съм на сре­да­та, ко­я­то имах там. Тя бе­ше ка­то ин­ку­ба­тор на идеи и, ко­е­то е по-ва­ж­но, има­ше въз­мо­ж­ност те­зи идеи да бъ­дат ре­а­ли­зи­ра­ни. След ка­то за­т­во­ри­ха гим­на­зи­я­та, в опит да пре­бо­ря мъ­ч­на­та но­с­тал­гия се ше­гу­вах, че то­ва е мо­я­та по­тъ­на­ла Ка­ли­ма­ни­ца, от ко­я­то ще чер­пя вдъ­х­но­ве­ние и след вре­ме.

-То­ва ли са хо­ра­та, ко­и­то пре­до­пре­де­ли­ха пъ­тя ти?

-Ако при­е­мем, че Ре­ни Сто­и­ме­но­ва ми бе­ше пър­ви­ят ка­та­ли­за­тор в та­зи по­со­ка, то ос­ми­с­ля­не­то на въ­п­ро­са: „С ка­к­во то­ч­но ис­кам да се за­ни­ма­вам?“ се осъ­ще­с­т­ви по вре­ме на ра­бо­та­та ми в Дра­ма­ти­чен те­а­тър Тър­го­ви­ще. Ди­ре­к­то­рът Пе­тър Пе­т­ров, не­з­най­но за­що, ми се до­ве­ри и ме на­з­на­чи ка­то ко­ор­ди­на­тор и пре­во­дач на Ме­ж­ду­на­ро­д­ния фе­с­ти­вал „Въл­ше­б­на­та за­ве­са“. И та­ка, до­ка­то бях все още уче­ник, аз „по­тъ­нах“ в про­це­си­те на из­г­ра­ж­да­не­то на един те­а­т­ра­лен спе­к­та­къл. Ви­дях как ра­бо­тят те­зи хо­ра, как се ув­ли­чат, как от един ли­те­ра­ту­рен текст се из­г­ра­ж­да съ­вър­ше­но нов свят. Гле­дай­ки ре­пе­ти­ци­и­те на Ни­ко­лай Гун­де­ров и на Вла­ди­мир Пе­т­ков, ко­го­то при­е­мам за мой съ­щин­с­ки те­а­т­ра­лен учи­тел, аз раз­б­рах, че те­а­тъ­рът е мо­я­та ми­сия. Вяр­вам, че  чрез то­ва, ко­е­то пра­вя на сце­на­та мо­га да ко­ри­ги­рам ня­кои гре­ш­ки на об­ще­с­т­во­то и да на­ка­рам хо­ра­та да се за­ми­с­лят вър­ху те­ми­те, ко­и­то по­с­та­вям.

-Спе­к­та­къ­лът, вър­ху кой­то ра­бо­тиш се­га, част от та­зи ми­сия ли е?

-Спе­к­та­къ­лът „Ло­ши де­ца“ съ­дър­жа мно­го въ­п­ро­си, на ко­и­то тря­б­ва да си от­го­во­рим, но най-ве­че: „Кое по­ра­ж­да на­си­ли­е­то?“ и „Кой е ме­ха­ни­з­мът, кой­то пра­ви хо­ра­та аг­ре­си­в­ни един към друг?“. Не ис­кам да све­ж­дам про­б­ле­ма до ма­х­лен­с­ко раз­би­ра­не за съ­де­бен спор, къ­де­то се об­ви­ня­ва­ме и со­чим с пръст.  Но, ако ус­пе­ем да раз­бе­рем ка­къв е мо­де­лът на то­ва по­ве­де­ние, мо­же би, ще пре­о­с­ми­с­лим и ня­кои свои убе­ж­де­ния, ще се раз­де­лим с ня­кои пре­д­с­та­ви и илю­зии, ще ста­нем мал­ко по-ем­па­ти­ра­щи и по-раз­би­ра­щи. Ако вси­ч­ко то­ва се слу­чи на зри­те­ли­те, ко­и­то гле­дат спе­к­та­къ­ла, те ще из­ля­зат с ед­на идея по-осъ­з­на­ти хо­ра. А осъ­з­на­ти­ят чо­век е го­тов да про­ме­ня, да дей­с­т­ва. Мо­же да не знае ка­к­во тря­б­ва да пра­ви, но по­не знае ка­к­во не тря­б­ва да пра­ви. И ве­че да тър­си на­чи­ни­те как то да бъ­де ко­ри­ги­ра­но.

-Из­б­рал си мно­го се­ри­о­з­на те­ма. Чу­в­с­т­ваш ли се уве­рен?

-Те­ма­та за на­си­ли­е­то е осо­бе­но ак­ту­ал­на днес и аз чер­пя от моя со­б­с­т­вен опит и от опи­та на при­я­те­ли. Съ­по­с­та­вям раз­ли­ч­ни гле­д­ни то­ч­ки, за­що­то в спе­к­та­къ­ла има сблъ­сък на гле­д­ни то­ч­ки, и пре­до­с­та­вям на зри­те­ля въз­мо­ж­но­ст­та да из­бе­ре на ко­го да се до­ве­ри. Чу­в­с­т­вам се уве­рен до­там, до­къ­де­то не­ща­та, ко­и­то съм пра­вил в Ака­де­ми­я­та съ­що не са би­ли ле­ки ка­то ма­те­рия. Ди­п­лом­ни­ят ми спе­к­та­къл е „Ко­т­ка вър­ху го­рещ ла­ма­ри­нен по­к­рив“ на Те­не­си Уи­лямс. Ра­бо­тил съм и вър­ху „Бе­ли но­щи“ на До­с­то­е­в­с­ки, та­ка че се­ри­о­з­ни­те пре­ди­з­ви­ка­тел­с­т­ва пред ра­бо­та с та­ка­ва те­ма не са ми не­по­з­на­ти. По-ва­ж­но­то е, че тя но­си го­ле­мия въ­п­рос, кой­то ме во­ди. А щом той ме во­ди, ще на­ме­ря вер­ния ход. Да за­вър­шим с ня­кол­ко ду­ми за еки­па, с ко­го­то ре­а­ли­зи­раш по­с­ле­д­ния си про­ект. Ра­бо­тя с най-мла­ди­те чле­но­ве на тру­па­та. За мно­го от тях то­ва съ­що са пър­ви стъ­п­ки на про­фе­си­о­нал­на сце­на. И то­ва пра­ви не­ща­та не по-тру­д­ни, а на­про­тив – мно­го по-ен­ту­си­а­зи­ра­но вси­ч­ки ние пъ­ту­ва­ме, вли­за­ме, опи­т­ва­ме, не се при­те­с­ня­ва­ме да гре­шим, до­ка­то от­к­ри­ем „кое е“, отър­с­вай­ки се от „кое не е“. И, раз­би­ра се, ко­га­то имаш тол­ко­ва стра­хо­т­ни хо­ра до се­бе си, съм­не­ни­я­та, ко­и­то из­пи­т­ва все­ки един тво­рец със си­гур­ност са по-мал­ко.

АНЕТА МИЛЕВА