ПРОШКАТА ЗАДЪЛЖАВА МНОГО ПОВЕЧЕ, ОТКОЛКОТО НАЙ-ТЕЖКОТО НАКАЗАНИЕ

Че­с­то гре­шим. На­ла­га се въз­ра­с­т­ни­те да ни съ­ве­т­ват, гъл­чат и до­ри да ни на­ка­з­ват. Раз­кай­ва­ме се, но пак се слу­ч­ва да гре­шим. То­ва ни стру­ва мно­го пре­жи­вя­ва­ния, без­сън­ни но­щи, тре­во­ги на бли­з­ки­те ни. Гор­ки­те ма­ма и та­те! Си­гур­но им е ом­ръ­з­на­ло да по­в­та­рят ед­но и съ­що.

Ня­ма да за­б­ра­вя ед­на слу­ч­ка, ко­я­то пре­жи­вях ка­то уче­ник в 7-ми клас в Пър­во ОУ „Хри­с­то Бо­тев” – гр. Тър­го­ви­ще. Ри­та­х­ме то­п­ка в учи­ли­щ­ния двор с един мой съ­у­че­ник. Не­пре­д­ви­де­но то­п­ка­та се озо­ва там, къ­де­то не бя­х­ме я на­со­чи­ли. О, ужас! Уце­ли­х­ме про­зо­ре­ца на ма­зе­то…

Още чу­вам звъ­на на по­т­ро­ше­но­то стъ­к­ло. Мно­го се из­п­ла­ши­х­ме. В пър­вия мо­мент до­ри за­ми­с­ля­х­ме да из­бя­га­ме от учи­ли­ще, но то­ва ще­ше да ус­ло­ж­ни не­ща­та. До­б­ре, че не го на­п­ра­ви­х­ме. Из­ба­ви ни от по­г­ре­ш­но ре­ше­ние бо­ди­гар­дът на учи­ли­ще­то, кой­то ни от­ве­де в Ди­ре­к­ци­я­та на учи­ли­ще­то. Пре­д­с­та­вях си раз­г­не­ве­ния ди­ре­к­тор, кой­то ще ни на­хо­ка, ще из­ви­ка ро­ди­те­ли­те ни, ще ни на­ка­же. От­но­во не­при­я­т­но­с­ти на ма­ма и та­те… Бя­х­ме го­то­ви да за­п­ла­тим стъ­к­ло­то със спе­с­те­ни­те сто­тин­ки от за­ку­с­ки­те, но кой ще­ше да го по­с­та­ви… Ето ни в ди­ре­к­ци­я­та. Сто­им до вра­та­та, оча­к­вай­ки при­съ­да­та на сър­ди­тия ди­ре­к­тор. За на­ше учу­д­ва­не го­с­по­дин Але­к­си­ев ни по­с­ре­щ­на спо­кой­но и до­ри ни по­ка­ни да се­д­нем на ди­ва­на. Ста­на от сто­ла си и се на­с­та­ни ме­ж­ду нас. Из­ча­ка да се по­у­с­по­ко­им и ни при­ка­ни да раз­ка­жем слу­чи­ло­то се. Тър­пе­ли­во ни из­с­лу­ша. По­с­ле сло­жи ръ­це на ра­ме­не­те ни и ка­за: „Де­ца­та че­с­то гре­шат…И ние бя­х­ме де­ца”.

Раз­ка­за ни по­до­б­на слу­ч­ка от де­т­с­т­во­то си и за­вър­ши: „При на­шия слу­чай бе­ше по-стра­ш­но…Бя­х­ме се на­ра­ни­ли и съ­з­да­до­х­ме про­б­ле­ми на ро­ди­те­ли­те си и на „Бър­за по­мощ”. Вие по­не сте не­в­ре­ди­ми. Про­ща­вам ви! Вър­ве­те в клас, че ча­сът за­по­ч­на”. Най до­во­лен бях, че не из­ви­ка ро­ди­те­ли­те ни, а са­мо по­ръ­ча да им раз­ка­жем за слу­чи­ло­то се.

Още се пи­там за­що не ни на­ка­за? За­що ни про­с­ти?

Ми­с­ля си: си­гур­но про­ш­ка­та за­дъл­жа­ва мно­го по­ве­че, от­кол­ко­то най-те­ж­ко­то на­ка­за­ние… Слу­шах из­по­ве­д­та на то­зи млад чо­век, ве­че аб­сол­вент и си ми­с­ля: НЕ ВИ­НА­ГИ ДО­Б­РО­ТО СЕ ПО­С­ТИ­ГА С РЕ­П­РЕ­СИИ и то на­вяр­но се кул­ти­ви­ра ка­к­то в се­мей­с­т­во­то, та­ка и в учи­ли­ще­то.

Из­по­ве­д­та за­пи­са СТЕ­Ф­КА СО­ТИ­РО­ВА,

учи­тел-пен­си­о­нер

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.