Ста­ва въ­п­рос за же­на от на­шия край, ро­де­на с ув­ре­ж­да­не. Ка­з­ва се Вър­бин­ка и е от се­ло Илий­но. То­ва е един чо­ве­ш­ки жи­вот, из­пъл­нен с из­к­лю­чи­тел­ни тру­д­но­с­ти, но тя е по­с­ти­г­на­ла не­ща, ко­и­то ние, здра­ви­те хо­ра не сме ус­пе­ли.

Тя е има­ла ка­у­за да се сре­ща и по­ма­га на хо­ра по све­та, жи­вя­ла е в Швей­ца­рия, пъ­ту­ва­ла е в Еги­пет и бли­з­кия Из­ток. При­е­ма­на е от па­па­та! Кол­ко хо­ра от на­шия край са го на­п­ра­ви­ли? Кол­ко хо­ра зна­ят за нея? 

“С ВЯ­РА, ТЪР­ПЕ­НИЕ  И ВО­ЛЯ”

Пре­ди ед­на го­ди­на в Ре­ги­о­нал­ния ис­то­ри­че­с­ки му­зей в Тър­го­ви­ще по­па­д­нах на ек­с­по­на­ти, ко­и­то ме на­ка­ра­ха да се пре­к­ло­ня пред си­ла­та на ду­ха, ума и сръ­ч­но­ст­та на ед­на же­на, фи­зи­че­с­ки още­те­на от при­ро­да­та, но из­пъл­не­на с жа­ж­да за пъл­но­це­нен жи­вот.  На­п­ра­вих сним­ки на пре­д­ме­ти, из­ра­бо­те­ни по не­о­бя­с­ним на­чин от та­зи же­на. И не са­мо то­ва.

Тя бе­ше на­пи­са­ла кни­га за своя не­о­би­к­но­вен жи­вот! За съ­жа­ле­ние, на не­м­с­ки език. Но са­мо след ня­кол­ко ме­се­ца кни­га­та „С вя­ра, тър­пе­ние и во­ля“ бе­ше пре­ве­де­на на бъл­гар­с­ки език от Ве­с­ка Но­е­ва, учи­тел­ка по не­м­с­ки език от на­шия град. Та­зи кни­га пре­ди­з­ви­к­ва раз­ми­съл да це­ним по­ве­че сво­е­то фи­зи­че­с­ко тя­ло и  ед­но­в­ре­мен­но с то­ва да бъ­дем  по-ми­ло­с­ти­ви към хо­ра­та с ув­ре­ж­да­ния. За­що­то зад вън­ш­но­то си не­съ­вър­шен­с­т­во, те при­те­жа­ват дъл­бо­ки чо­ве­ш­ки чу­в­с­т­ва и мо­рал­ни до­б­ро­де­те­ли… Пре­д­ла­га­ме на чи­та­те­ли­те на ве­с­т­ник „Зна­ме“ от­къ­си от ав­то­би­о­г­ра­фи­ч­на­та кни­га  на та­зи за­бе­ле­жи­тел­на же­на.

Ан­то­ния Ата­на­со­ва

ПРЕ­Д­ГО­ВОР

Ут­ро­то на Връ­б­ни­ца през 1924 го­ди­на на­с­тъ­п­ва. Де­нят е 14 ап­рил. В мал­ко­то ста­ро­п­ла­нин­с­ко бъл­гар­с­ко се­ло /Илий­но/, при­ро­да­та се е съ­бу­ди­ла за жи­вот… До­ка­то слън­це­то за­ли­ва вси­ч­ки със све­т­ли­на, ед­на май­ка жи­вее със страх от оча­к­ва­но­то ра­ж­да­не. Ско­ро бол­ки­те пре­с­та­ват, но вме­с­то ра­дост от съ­би­ти­е­то, на­с­тъ­п­ва дъл­бо­ко стра­да­ние. Мо­я­та май­ка е да­ла жи­вот на ед­но де­те без ръ­це и кра­ка…Тре­во­га се спу­с­ка над пра­з­ни­ч­но на­с­т­ро­е­но­то се­ло. Мо­я­та май­ка е не­о­пи­су­е­мо опе­ча­ле­на. Тя при­ти­с­ка де­те­то до сър­це­то си, чу­ват я да хли­па: – Ще мо­же ли мо­е­то де­те да бъ­де жи­з­не­с­по­со­б­но? Ще бъ­де ли в съ­с­то­я­ние без ръ­це и кра­ка да по­не­се то­ва­ра на жи­во­та? Го­с­по­ди, на­ка­жи ме, из­пи­тай ме с вси­ч­ки ли­ше­ния, но по­ща­ди не­вин­но­то  де­тен­це. Взе­ми го об­ра­т­но, ко­га­то още е не­вин­но и не по­з­на­ва зло­то… Мо­я­та се­с­т­ра се ро­ди на Връ­б­ни­ца и бе­ше кръ­с­те­на на тре­тия ден след Ве­ли­к­ден. Да­до­ха и? име­то Вър­бин­ка.  С то­ва за­по­ч­на не­о­би­к­но­ве­на­та ис­то­рия на мо­я­та се­с­т­ра. Въ­п­ре­ки, че бе­ше сла­ба и ув­ре­де­на, тя из­ра­с­на бла­го­да­ре­ние на лю­б­ве­о­бил­ни­те и вни­ма­тел­ни гри­жи на мо­я­та май­ка. Ма­кар при­ро­да­та да бе­ше и? да­ла ед­но ув­ре­де­но тя­ло, ско­ро ус­та­но­ви­х­ме, че то при­те­жа­ва­ше пре­въз­хо­д­ни ду­хо­в­ни дар­би … И кой мо­же по-до­б­ре да раз­ка­же за не­й­ния не­о­би­к­но­вен жи­вот? Вър­бин­ка го­во­ре­ше 13 ези­ка…

Хри­с­то Ди­ми­т­ров,

брат на Вър­бин­ка

НЕ­О­БИ­К­НО­ВЕ­НИ­ЯТ ПЪТ КЪМ АК­ТИ­ВЕН ЖИ­ВОТ

Ка­к­то вси­ч­ки де­ца по све­та и аз на ше­с­т­го­ди­ш­на въз­раст имах же­ла­ние да хо­дя на учи­ли­ще. Но ро­ди­те­ли­те ми, за­ра­ди мо­и­те фи­зи­че­с­ки ли­п­си, ни­ко­га не пре­о­с­ми­с­ли­ха въз­мо­ж­но­ст­та за ре­до­в­но по­се­ща­ва­не на учи­ли­ще, за­що­то аз бях не­с­по­со­б­на да си слу­жа с мо­лив или те­бе­шир. Най-на­к­рая съ­у­мях да ги убе­дя чрез не­пре­къ­с­на­ти­те си мол­би и съл­зи. Те из­пъл­ни­ха же­ла­ни­е­то ми, ала си  ми­с­ле­ха, че ще бъ­да гор­чи­во ра­зо­ча­ро­ва­на и са­ма ще се убе­дя, че тря­б­ва да се от­ка­жа от учи­ли­ще. Но то­ва не се слу­чи, аз оби­чах учи­ли­ще­то и го по­се­ща­вах ре­до­в­но.

Пър­ви­ят урок, на кой­то при­съ­с­т­вах, бе час по смя­та­не.

Учи­тел­ка­та по­пи­та:

– Ако има­те два оре­ха и май­ка ви да­де още два, кол­ко оре­ха ще има­те? Аз по­г­ле­д­нах към де­ца­та и ви­дях, че вси­ч­ки бро­я­ха на пръ­с­ти. Аз ис­ках да на­п­ра­вя съ­що­то, но за съ­жа­ле­ние не мо­жех. То­га­ва за пър­ви път в жи­во­та си осъ­з­нах ли­п­са­та на пръ­с­ти. Но аз бър­зо на­ме­рих дру­го по­мо­щ­но сре­д­с­т­во, за да ре­ша за­да­ча­та. За­бе­ля­зах, че един про­зо­рец е съ­с­та­вен от мал­ки че­ти­ри­ъ­гъл­ни­ци.

Аз и по­с­лу­жих с тях, ка­к­то бих на­п­ра­ви­ла с пръ­с­ти, за да ги съ­бе­ра и вди­г­нах ръ­ка. От­го­во­рът бе­ше ве­рен. То­ва бе­ше мо­ят пър­ви учи­ли­щен ус­пех. По вре­ме на сле­д­ва­щи­те ча­со­ве смя­тах по съ­щия на­чин. Ни­кой не си да­ва­ше сме­т­ка как го пра­вех, а учи­тел­ка­та бе­ше осо­бе­но ра­до­с­т­на от мо­и­те бър­зи от­го­во­ри. Ве­д­нъж й на­п­ра­ви впе­ча­т­ле­ние моя по­г­лед към про­зо­ре­ца и по­пи­та:

– За­що гле­даш към про­зо­ре­ца? Ка­к­во ви­ж­даш?

– Ня­мам ръ­це, за­то­ва по­л­з­вам че­ти­ри­ъ­гъл­ни­ци­те за смя­та­не – ка­зах аз.

Мо­е­то хрум­ва­не й ха­ре­са и тя го  съ­о­б­щи на ди­ре­к­то­ра. А той на­с­той­чи­во по­мо­ли  моя ба­ща да ме из­п­ра­ща на учи­ли­ще.

Та­ка още съ­в­сем мал­ка се стре­мях да пре­о­до­ля­вам тру­д­но­с­ти­те със со­б­с­т­ве­ни си­ли. До осем­го­ди­ш­на въз­раст се дви­жех по ко­ле­не, но бях ща­с­т­ли­ва, че мо­га и та­ка да хо­дя на учи­ли­ще. При ло­шо вре­ме един от мо­и­те бра­тя ме но­се­ше на ра­ме­не­те си…

/Сле­д­ва/                                                                       

Вър­бин­ка Ди­ми­т­ро­ва                                                                        

Пре­вод от не­м­с­ки език: Ве­с­ка Но­е­ва