След Бу­ку­рещ, сто­ли­ца на съ­се­д­на Ру­мъ­ния, с не­тър­пе­ние оча­к­вах сре­ща­та със за­бе­ле­жи­тел­но­с­ти­те на град Бра­шов, тя­с­но свър­зан с бъл­гар­с­ка­та по-да­ле­ч­на и по-бли­з­ка ис­то­рия.

Не­м­с­ко­то име на Бра­шов е Крон­щат. Та­ка се е на­ри­чал, за­що­то е съ­з­да­ден от раз­се­ле­ни не­м­ци в на­ча­ло­то на 12 век. Се­ли­ще­то   е из­ра­с­на­ло око­ло ед­на от се­дем­те кре­по­с­ти в Тран­сил­ва­ния и през ве­ко­ве­те е пре­ми­на­ва­ло във вла­де­ние от ед­на дър­жа­ва в дру­га по ми­рен или на­сил­с­т­вен път. Се­га в Бра­шов жи­ве­ят ру­мън­ци, не­м­ци, ун­гар­ци, ци­га­ни. Но ня­ко­га е има­ло и мно­го бъл­га­ри,  про­го­не­ни от на­х­лу­ва­не­то на ос­ман­с­ки­те на­ше­с­т­ве­ни­ци по на­ши­те зе­ми. То­га­ва бъл­га­ри­те би­ли на­ри­ча­ни „шкеи“. Те  съ­з­да­ли свой квар­тал око­ло най-ста­ра­та пра­во­с­ла­в­на цър­к­ва в Тран­сил­ва­ния „Све­ти Ни­ко­лай“, ко­я­то най-на­пред би­ла по­с­т­ро­е­на от дър­во. Но в на­ча­ло­то  на 15 век хра­мът бил из­г­ра­ден от ка­мък в сме­сен стил го­ти­ка и ба­рок, с ча­со­в­ник и еле­ган­т­ни ос­т­ри ку­ли.

Сля­зо­х­ме от ав­то­бу­са то­ч­но на пло­ща­да пред цър­к­ва­та „Све­ти Ни­ко­лай“ и се от­п­ра­ви­х­ме към та­зи за­бе­ле­жи­тел­на сгра­да. Цър­к­ва­та гра­б­на по­г­ле­да ми със сво­е­то изя­ще­с­т­во и кра­со­та. Раз­г­ле­ж­дах  ико­ни­те. А те бя­ха на­д­пи­са­ни с ки­рил­с­ки бу­к­ви! В то­ва ня­ма­ше ни­що чу­д­но, за­що­то до 1865 го­ди­на в Ру­мън­с­ко офи­ци­ал­но е пи­са­но с на­ша­та аз­бу­ка. За бъл­гар­с­ко­то при­съ­с­т­вие в те­зи зе­ми го­во­ре­ше и за­па­зе­ни­ят в  цър­к­ва­та ав­тен­ти­чен по­ме­ник, в кой­то бя­ха из­ре­де­ни бъл­гар­с­ки­те име­на – Пе­тър, До­б­ра, Стан­ка, Илия, Яна, Ми­ха­ил, Ма­рия, Бо­г­дан, Ра­дул.

В дво­ра на цър­к­ва­та има­ше сгра­да, в ко­я­то  от­к­ри­х­ме ня­ко­га­ш­но ак­ти­в­но бъл­гар­с­ко  уча­с­тие в кул­тур­ния  и ду­хо­вен жи­вот в Крон­щат. То­ва бе­ше сгра­да­та на пър­во­то све­т­с­ко ру­мън­с­ко учи­ли­ще, по­с­т­ро­е­но през 1820 го­ди­на, а се­га пре­вър­на­то в му­зей. Ру­мън­с­ко учи­ли­ще, но с пър­ви  гла­вен учи­тел – бъл­га­ри­нът  Ан­тон Пан от град Сли­вен! Не­го­ви­ят бюст- па­ме­т­ник за­е­ма­ше по­че­т­но мя­с­то в ед­на от ста­и­те…

Ока­за се, че в му­зея и хра­ни­ли­ще­то към не­го се на­ми­рат без­цен­ни ста­ро­бъл­гар­с­ки кни­ги.  Ед­на от тях е кни­га­та с жи­тия на све­т­ци, на­пи­са­на от Па­т­ри­арх Ев­ти­мий. Мо­на­си­те и учи­те­ли­те опа­зи­ли то­ва кни­ж­но бо­га­т­с­т­во, ка­к­то от чу­ж­ди­те на­ше­с­т­ве­ни­ци през ве­ко­ве­те, та­ка и по вре­ме на ди­к­та­тор­с­кия ре­жим на Ча­у­ше­с­ку. В съ­се­д­на стая бе­ше из­ло­же­на ав­тен­ти­ч­на пе­ча­тар­с­ка пре­са, ка­к­то и скул­п­ту­ра­та на пър­вия ру­мън­с­ки пе­ча­тар и ре­да­к­тор. Пре­са­та ми на­по­м­ни за Ри­б­ния бу­к­вар на Пе­тър Бе­рон, пър­ви­ят бъл­гар­с­ки уче­б­ник. То­ч­но в Бра­шов през 1824 го­ди­на на­ши­ят въз­ро­ж­де­нец ус­пял да го от­пе­ча­та с ма­те­ри­ал­на­та по­д­к­ре­па на един ро­до­лю­бив бо­гат бра­шо­в­с­ки бъл­га­рин. С въз­мо­ж­но­с­ти­те на ня­ко­га­ш­ни­те те­х­ни­че­с­ки сре­д­с­т­ва то­зи уни­ка­лен уче­б­ник бил пе­ча­тан бли­зо две го­ди­ни! Но през сле­д­ва­щи­те две де­се­ти­ле­тия кни­га­та пре­тър­пя­ла шест из­да­ния! И не­що лю­бо­пи­т­но. Вяр­но или не, но на­в­ре­ме­то все­ки, кой­то ус­пя­вал да про­че­те Ри­б­ния бу­к­вар от пър­ва­та до по­с­ле­д­на­та стра­ни­ца, ве­че бил въз­при­е­ман ка­то учен чо­век…

След де­се­ти­на ми­ну­ти пе­ш­ком сти­г­на­х­ме до две за­па­зе­ни и до­б­ре по­д­дър­жа­ни кре­по­с­т­ни по­р­ти. Те се на­ми­ра­ха  съ­в­сем бли­зо ед­на до дру­га, но са стро­е­ни през раз­ли­ч­но вре­ме. С ос­т­ро­вър­хи­те си ку­ли сре­д­но­ве­ко­в­на­та по­р­та „Све­та Ека­те­ри­на“ ми за­при­ли­ча на ма­лък при­ка­зен дво­рец. То­ч­но над вхо­да и? за­бе­ля­зах гер­ба на гра­да от вре­ме­то на не­го­ви­те вла­де­те­ли. Ре­ле­фът изо­б­ра­зя­ва­ше цар­с­ка ко­ро­на вър­ху дър­ве­сен ствол с мно­же­с­т­во про­те­г­на­ти ко­ре­ни към зе­мя­та. Раз­че­тох гер­ба  ка­то  „Кра­лят на го­ри­те“ или „Вла­де­те­лят на та­зи го­ра“.

По­р­та­та Шей би­ла по­с­т­ро­е­на по за­по­вед на им­пе­ра­тор Франц Пър­ви в на­ча­ло­то на 19 век. Тя е по-скром­на на вид, но съ­що до­б­ре по­д­дър­жа­на. Ка­к­то и при дру­ги­те сре­д­но­ве­ко­в­ни гра­до­ве и в Крон­щат най-го­ля­ма­та част от на­се­ле­ни­е­то жи­ве­е­ло вън от кре­по­ст­та.  При вся­ко вли­за­не през по­р­ти­те на гра­да хо­ра­та без зна­че­ние на ранг и на­ро­д­ност би­ли за­дъл­же­ни да за­п­ла­щат на па­за­чи­те оп­ре­де­ле­на та­к­са. В то­зи сми­съл ин­те­ре­с­но е съ­дър­жа­ни­е­то на един за­па­зен ис­то­ри­че­с­ки до­ку­мент от края на 14 век. С та­ка на­ре­че­на­та Бра­шо­в­с­ка гра­мо­та бъл­гар­с­ки­ят цар Иван Сра­ци­мир ве­ли­ко­ду­ш­но раз­ре­ша­вал на вси­ч­ки сел­с­ко­с­то­пан­с­ки про­из­во­ди­те­ли и за­на­я­т­чии от Бра­шов да тър­гу­ват със свои сто­ки без ни­ка­к­ви ог­ра­ни­че­ния в зе­ми­те на Ви­дин­с­ко­то цар­с­т­во…

Но гла­в­на­та за­бе­ле­жи­тел­ност на Бра­шов е Чер­на­та цър­к­ва, по­с­т­ро­е­на от са­к­си­те през 15 век в го­ти­че­с­ки стил. Сгра­да­та пре­д­с­та­в­ля­ва три­ко­ра­б­на ба­зи­ли­ка. Най-на­пред цър­к­ва­та би­ла ка­то­ли­че­с­ка, а по­с­ле лу­те­ран­с­ка. Ле­ген­да­та раз­ка­з­ва, че стро­и­тел­ни­те ра­бо­т­ни­ци би­ли бъл­га­ри.

По­г­ле­да­х­ме и сни­ма­х­ме още ве­д­нъж хъл­ма с из­пи­са­ни­те ед­ри бе­ли бу­к­ви „БРА­ШОВ“ по по­до­бие на Хо­ли­вуд и про­дъл­жи­х­ме към Си­ги­шо­а­ра…

АН­ТО­НИЯ АТА­НА­СО­ВА