Не стигат за единението ни, за помиряването ни, за да имаме най-свещен и най-обединяващ ни общ порив. Не стигат да сме ЕДИН НАРОД!
Илюзия и несбъднато въжделение е все още „СЪЕДИНЕНИЕТО прави силата“? Нито един ли урок не научихме, нито една ли мъдрост не възприехме и не запомнихме, нито една ли тръпка не остана у нас от онова велико време, че и днес да разтуптява сърцата ни в един ритъм?
…Още не изживели дългоочакваното чудо ОСВОБОЖДЕНИЕ, още не заглъхнало бурното ликуване след Сан Стефано, и Великите сили хладнокръвно прекроиха границите ни и разпокъсаха Отечеството ни.
„Останахме смазани, гръмнати, поразени“ – написа един съвременник на паметните събития. Но не минават и няколко месеца и българската юнашка кръв кипва отново. Стари комити, хайдути, опълченци, голобради гимназисти, изучени интелигенти, обикновени поборници за свято дело се събират в Пловдив и тайно и открито въздигат идеята за Съединението, за обединяването на майчица България. Да, има неяснота как ще стане това, има сантименталност, романтичен повей от неотдавнашните борчески години и как иначе – тук, сред съзаклятниците Захари Стоянов, все още възторженият младок Стамболов, легендарният Панайот Хитов…Но голям кураж, мъжка храброст, дълбок патриотизъм и прозорлива дързост се иска, за да се противопостави тъй решително малката Румелия на враждебната и надменна Европа. Европа, която съзнателно забравя, че този балкански народ не е изостанало племе, че има славна история, че е градил и живял в своя силна и велика държава.
Идеята за Съединението пламва и отвъд Балкана, завладява невъзвратимо и Княжеството. Но не можем да отминем и горчивия факт, че още при възникването на мисълта за Съединението, то среща и противници. Както и това, че в княжеската столица вече са се нароили враждуващи помежду си партии, че се водят партизански борби, че политическите страсти и ежби властно предизвикват разделение сред поданиците.
Въпреки всичко, основават се революционни комитети, организират се бойни групи, обсъждат се стратегии, разпространяват се прокламации, позиви, призиви. Екзалтацията нараства с всеки изминат ден.
И ето го знаменития 6 септември на 1885 година. Могъщата и горделива Европа, тя не е очаквала от презираните българи да извършат такъв смел и дързък акт. И то без чужда намеса, без чужда помощ, без подклаждане отвън. По своя воля и със собствени сили. И го залюляват ОБЕДИНЕНОТО ОТЕЧЕСТВО нови стихии. Друго разпокъсва и разединява България – новите политически свади и брожения, новите партийни амбиции и стремления, неутолимата жажда за властване и надмощие. И тъй, чак до днес.
СЪЕДИНЕНИЕТО ПРАВИ СИЛАТА! Ако го имахме, къде ли щяхме да сме сега и колко ли силни и успели щяхме да бъдем във всичко?! Но…на трети март хиляди българи бяха заедно там, на Шипка. Само преди няколко дни пак хиляди сърца – на малки, млади, стари, се възкачиха на чутовния връх. А когато някъде по света на най-високото на стълбичката на победителите застане български спортист и зазвучи „Мила Родино“, в очите на всинца ни заблестяват сълзи. Дано това е едно ново бликнало въжделение, едно мъдро прозрение, че все пак можем и е много хубаво да живеем единено в НАШАТА си България.
ИВАНКА БОТЕВА