Де­нят за­по­ч­на оби­чай­но. На­м­ръ­ще­ни­ят ста­рец взи­ра­ше се в мен от­но­во твър­де край­но. И не­що мрън­ка и си го­во­ри, но твър­де ти­хо… и все от­ка­з­ва да по­в­то­ри. А аз се мъ­ча да го чуя,а аз се­дя и са­ма на се­бе си се чу­дя, с ка­к­во ус­пях та­ка гне­вът му да съ­бу­дя? И все­ки ден, вся­ка су­т­рин, той ме гле­да и с ом­ра­за­та си все се фу­ка. И гле­да той на­д­мен­но, от ви­со­ко, ръ­це пред се­бе си е скръ­с­тил. Та­ка че ни­кой чужд не­го­ви­ят че­рен свят да не раз­тър­си!

Аз, по на­вик, про­с­то с ус­ми­в­ка го по­д­ми­на­вам. Ма­кар че зная, мо­я­та ус­ми­в­ка още по­ве­че по не­р­ви­те на ста­ре­ца на­ти­с­ка. Аз не на­ро­ч­но! Ти не раз­би­рай гре­ш­но! Но щом по­з­на­ваш ня­кой, зна­чи тря­б­ва ви­на­ги да по­з­д­ра­вя­ваш. Та­ка е най-уч­ти­во. А го­с­по­ди­на… аз ли­ч­но го ха­ре­с­вам. Под пла­с­то­ве­те чер­но, ви­на­ги ще се на­ме­ри све­т­ли­на и аз я ви­ж­дам в не­го­ва­та по­си­вя­ла ду­ша. Той все раз­п­ра­вя, че пре­ди оби­чал, но то­ва не мо­жел с ду­ми да опи­ше. И пак за­пя­ва по­с­ле не­го­ва­та стра­ш­на, мра­ч­на пе­сен и връ­ща се в он­зи свят, от кой­то сам той не мо­же да из­ле­зе ве­че. Та­ка с го­ди­ни, мо­жеш ли да си пре­д­с­та­виш? Ка­к­ва до­са­да е све­тът да мра­зиш! И по­д­ми­на­вам го, но по­с­ле цял ден си ми­с­ля… как от­но­во цве­то­ве­те в жи­во­та му аз да из­би­с­т­ря. Да, зная че той си ми­с­ли, че не ис­ка. Но всъ­щ­ност вси­ч­ки сме съ­з­да­де­ни за да вър­вим по све­т­ло. Все по­ве­че към до­б­ри­на­та, все по­ве­че към све­т­ли­на­та! До­ри ра­с­те­ни­я­та и цве­тя­та, при­в­ле­че­ни от слън­че­ви лъ­чи са ус­т­ре­ме­ни ви­на­ги на­го­ре. Та и ду­ши­те ни цве­тя са… по­не та­ка си ми­с­ля. Мо­я­та те­о­рия при­г­ла­ся ти­ха­та ми ми­съл – ако ра­с­те­ни­я­та пре­чи­с­т­ват въз­ду­ха и фо­то­син­те­зи­рат, то ду­ши­те ни, как да ка­жа… Те съ­що фил­т­ри­рат! Но не и въз­дух, те пре­чи­с­т­ват чу­в­с­т­ва! А то­ва в чо­ве­ка е най-ве­ли­ко­то из­ку­с­т­во!

От­бих се пак от те­ма­та в со­б­с­т­ве­ни съ­ж­де­ния. Връ­щам се об­ра­т­но към ста­ре­ца и не­го­во­то ло­шо из­ра­же­ние. Си­гур­но ви ста­на ве­че ин­те­ре­с­но, за­що ли мо­же ня­кой тол­ко­ва да е ядо­сан? Ако тря­б­ва да съм че­с­т­на… аз не зная, а да го пи­там страх ме е, ако тря­б­ва да при­з­ная. Но все си ми­с­ля, че съм спо­со­б­на не­що да на­п­ра­вя. По­не да се ус­ми­х­не ис­кам аз да го на­ка­рам. Ми­с­ля ве­че, че то­ва е мо­ят сми­съл, мо­я­та вто­ро­с­те­пен­на ро­ля. Да вър­на в не­чие ле­де­но сър­це огън от лю­бов, до­б­ри­на и во­ля! За­що­то аз по­ня­ко­га та­ка си ми­с­ля, че фи­зи­ч­на­та, хи­ми­ч­на­та и био­ло­ги­ч­на­та ни част е ня­как най-ле­с­на, най-чи­с­та. Дру­го е! Има не­що дру­го, ко­е­то тол­ко­ва ни въз­ви­ша­ва, аз за­ла­гам, че Ду­ша е. Но не на­с­то­я­вам! Ка­к­во ни те­г­ли към то­ва до­б­ро да пра­вим? Не вяр­вам ня­кой не­в­рон с та­ка­ва фун­к­ция да е ос­та­вен. Чо­ве­ш­ка­та ду­ша е тъй пре­к­ра­с­на, но тря­б­ва ви­на­ги там да бъ­де яс­но. Там тря­б­ва ви­на­ги да бъ­де ден, да грее слън­це, за­що­то от ли­п­са­та на то­п­ли­на ед­на ду­ша уми­ра… Та то­зи ста­рец, не ис­кам та­зи ди­а­г­но­за аз да му по­с­та­вям. Сил­но вяр­вам, да­же смея аз да пре­д­по­ла­гам, че още в не­го грее во­ля. Са­мо тря­б­ва да по­вяр­ва сил­но, но все се со­п­ка, все ме спи­ра: -Млъ­к­ни! На­и­в­но, глу­па­во мо­ми­че! За­що опи­т­ваш се ти сре­щу мен да ти­чаш? Све­тът в кой­то ти жи­ве­еш, той не съ­ще­с­т­ву­ва! Не съ­ще­с­т­ву­ва!

И млъ­к­вам аз, ама с ус­ми­в­ка. За да знае то­зи го­с­по­дин, аз с «глу­по­ст­та» си ви­на­ги ще го пре­бо­ря. За­що­то в ме­не има мно­го от она­зи си­ла, за ко­я­то все раз­п­ра­вям. А той по­тъ­нал е във ве­ч­на сян­ка и опи­т­ва все да ме ру­гае, но аз в се­бе си не пу­с­кам ло­ши чу­в­с­т­ва, та ду­ми­те му от­к­ло­ня­ват се от мен и пак към не­го те се връ­щат. Та, той и не раз­би­ра, че до­ри не ме до­ко­с­ва, до­ри не ме оби­ж­да, за­що­то ли­ч­но аз… То­зи го­с­по­дин на­и­с­ти­на мно­го го ха­ре­с­вам! За­то­ва ре­ших, че аз ще му по­мо­г­на. Ка­к­во­то и да стру­ва. И май раз­б­рах ка­к­во да пра­вя, ро­ди се най-до­б­ра­та ми идея! Но не е та­ка кра­си­ва ка­к­то си пре­д­с­та­вях… Но пък тол­ко­ва дъл­го вре­ме ми­с­лих и тол­ко­ва сил­но вяр­вах… Че мо­га, че ще го на­п­ра­вя, че аз ще му по­мо­г­на. И ето ме ре­ших се! Знам ка­к­во да пра­вя! Ще от­во­ря се­бе си за вся­ка не­го­ва чер­на ду­ма, ня­ма ни­що по­ве­че от ме­не да от­б­лъ­с­к­вам, вси­ч­ко в се­бе си дъл­бо­ко ще при­би­рам. И все ня­ко­га, пре­д­по­ла­гам, мра­кът в не­го про­с­то ще се свър­ши. Аз ка­к­во ще пра­вя по­с­ле, още не зная. Ня­как ще се спра­вя.

Сло­жих и сър­це и ми­съл в един­с­т­ве­ния ми сми­съл. Той от­но­во взе да се ядо­с­ва и по­си­па­ха ус­тни­те ста­ри гро­з­ни ду­ми, без­по­ща­д­ни. Ви­ж­да, че вни­ма­тел­но го слу­шам и кре­щи ми пак от­с­ре­ща:  -Къ­де ти е ус­ми­в­ка­та се­га, де­вой­че? На­ли спе­ци­ал­на бе­ше тво­я­та осо­ба? На оби­ди ус­той­чи­ва, във сър­це­то с во­ля. Ка­зах ти, че цял жи­вот не­ле­по си гре­ша­ла, ще се из­лее през очи­те ти вси­ч­ко що до­б­ро е в те­бе, ще ос­та­нат са­мо чер­ни чу­в­с­т­ва. Ето, то­ва е из­в­ра­те­но­то чо­ве­ш­ко из­ку­с­т­во!

И аз го слу­шам, а той не спи­ра, гру­бо ме на­ре­ж­да и все по­ве­че за­по­ч­ва той да се не­р­ви­ра. На мен ми ста­на не­при­я­т­но. Все ед­но, че ня­кой пу­с­на в ме­не об­лак дим и то­зи об­лак це­лия ми свят под се­бе си за­ти­с­на. За­по­ч­нах по-ти­хи­ч­ко да ми­с­ля, за­по­ч­на да ми ста­ва бол­но, за­що уми­ш­ле­но в се­бе си аз пу­с­нах та­зи от­ро­ва!? За­по­ч­нах да се ко­ле­бая. Ни­ко­га не се е слу­ч­ва­ло, ка­к­во да пра­вя? Не зная! Аз ня­мам опит с по­бо­д­ни чу­в­с­т­ва. Те как ра­бо­тят, а как се спи­рат? Из­тор­мо­зе­на ду­ша­та в ме­не зъ­би сти­с­ка и ти­хи­ч­ко се мъ­чи да на­пя­ва «Знам, че мо­жеш! Са­мо моя глас не при­г­лу­ша­вай!» За мо­мент при­по­м­них си, кол­ко мно­го да по­мо­г­на ис­ках, вси­ч­ки ду­ми ко­и­то все­ки ден аз из­го­ва­рях, вси­ч­ки ми­с­ли и идеи, ко­и­то но­щем в се­бе си пре­ся­вах и вся­ка су­т­рин най-до­б­ри­те от тях пред ста­ре­ца пре­д­с­та­вях. И ни­що! Ни­що ни­ко­га не ми се по­лу­ча­ва­ше, а се­га ус­пя­вам! Но ка­к­во ще пра­вя, ако пу­с­на вси­ч­ка­та му зло­ба в ме­не? Гла­сът на го­с­по­ди­на взе по­ле­ка да ути­х­ва, за­ба­ви ри­тъм, ве­че не зву­че­ше та­ка дръ­з­ко. Зна­ех, тря­б­ва още да из­т­рая. Та­зи цел ще я из­пъ­лня до­к­рая! Ду­ша в се­бе си по­ч­ти не чу­вах… Не зная мо­же би и за мен то­ва ще се ока­же фи­ни­ш­на­та пра­ва… До­с­той­на по­бе­да с па­де­ние без ка­п­ка во­ля. Иро­ния. Та­ка си ми­с­ля. Но още зная че си стру­ва. Ще из­ва­дя ста­ре­ца от та­зи ве­ч­на не­го­ва за­б­лу­да. И ще до­ка­жа и на не­го, че в то­зи свят Лю­бов ца­ру­ва! Че вси­ч­ко е пре­к­ра­с­но, че в ду­ша­та тря­б­ва да е яс­но! Ря­з­ко млъ­к­на. Млъ­к­на вси­ч­ко. Ми­съл­та ми спря, ду­ша все та­ка не чу­вах. Но дру­го, дру­го е по-ин­те­ре­с­но! Млъ­к­на той и в очи­те му ста­на по-све­т­ло. И той ме гле­да, аз гле­дам не­го, май вси­ч­ко свър­ши, но не мо­жех да го въз­при­е­ма. «Ви­дя ли? То­ва бе­ше въл­ше­б­с­т­во!» -по­з­на­ти ду­ми, с глас по­з­нат в мен от­да­ват ехо – “Щом вяр­ваш, ти си все­мо­гъ­ща! Ни­ко­га не по­д­це­ня­вай мо­е­то из­ку­с­т­во.”

-Бла­го­да­ря. – с при­ве­де­на гла­ва про­ше­п­на ти­хо – Ис­ках ня­кой про­с­то да ме слу­ша. Чу­в­с­т­вам се раз­ли­ч­но и бла­го­да­ре­ние на теб то­ва се слу­ч­ва! Аз от­но­во мо­жех да му се ус­ми­х­на, но то­зи път и той от­вър­на ми не­ло­в­ко, а по­с­ле дъл­го смя се и се ра­д­ва, сам на се­бе си из­г­ле­ж­да, но не зная, не го по­пи­тах. Тря­б­ва­ше да тръ­г­вам, по све­та има­ше още твър­де мно­го та­ки­ва хо­ра. Об­що взе­то, имам още до­с­та ра­бо­та да свър­ша. Не­ка да тво­рим из­ку­с­т­во! Не знам да­ли раз­б­ра, чи­та­те­лю, за­що раз­ка­зах ти я та­зи слу­ч­ка. Ду­ма ста­ва за то­ва, че щом по­вяр­ваш в до­б­ри­на­та, все­мо­гъ­ща пра­виш си ду­ша­та! И тря­б­ва ви­на­ги щом мо­жеш да по­ма­гаш, сам ще ви­диш кол­ко е при­я­т­но. Но спи­рам да го­во­ря, се­га ос­та­вям те сам със со­б­с­т­ве­на­та си ми­съл. Ми­с­ли до­б­ре и сам ре­ши ка­к­во ще пра­виш ут­ре, ако ня­кой, не­по­з­нат до­ри, ча­дър ня­ма, а на вън по­ро­ен дъжд се спу­с­ка?

АНАСТАСИЯ ИВАНОВА