Ба­с­ня­та е по-осо­бен вид твор­че­с­т­во. Оп­ре­де­лят я ка­то кра­т­ко ли­те­ра­тур­но епи­че­с­ко про­из­ве­де­ние с изо­б­ли­чи­тел­но и по­у­чи­тел­но съ­дър­жа­ние, в ко­е­то се раз­ка­з­ва ис­то­рия със са­ти­ри­чен ха­ра­к­тер, ос­ми­ва­ща не­до­с­та­тъ­ци­те на хо­ра­та, пре­д­с­та­ве­ни чрез об­ра­зи на жи­во­т­ни.

Ря­д­ко се об­ръ­ща­ме днес към ба­с­ня­та. Не ис­кам да тъл­ку­вам при­чи­ни­те за то­ва, но на­ши­ят съ­г­ра­ж­да­нин и по­е­тът Ге­ор­ги Ива­нов смя­та, че „и днес е вре­ме за ба­с­ни!”. И той сме­ло тръ­г­ва „на лов за кри­ви­ци” в де­мо­к­ра­ти­ч­но­то ни об­ще­с­т­во.

Чо­ве­ш­ки­те по­с­тъ­п­ки и об­ще­с­т­ве­ни от­но­ше­ния той изо­б­ра­зя­ва але­го­ри­ч­но чрез ис­то­ри­и­те с жи­во­т­ни, пти­ци, ра­с­те­ния, пре­д­ме­ти. Че­с­то ге­рои на ба­с­ни­те му са и хо­ра. Чрез те­х­ни­те об­ра­зи Ге­ор­ги Ива­нов пре­д­с­та­вя в ху­мо­ри­с­ти­ч­на или са­ти­ри­ч­на све­т­ли­на чо­ве­ш­ки­те чер­ти и нра­ви, об­ще­с­т­ве­ни и ли­ч­ни не­до­с­та­тъ­ци. Ав­то­рът ши­ро­ко из­по­л­з­ва и оли­це­т­во­ре­ни­е­то. Той е из­б­рал сти­хо­т­вор­на­та фор­ма и чрез кра­т­ко из­ло­же­ние, без из­ли­ш­ни по­д­ро­б­но­с­ти, из­тъ­к­ва най-съ­ще­с­т­ве­ни­те бе­ле­зи при ха­ра­к­те­ри­с­ти­ка­та на об­ра­зи­те. Дей­с­т­ви­е­то се раз­ви­ва бър­зо и има ярък за­вър­шек. Ди­а­ло­ги­ч­на­та фор­ма спо­ма­га за ин­ди­ви­ду­а­ли­за­ци­я­та на ге­ро­и­те, вна­ся из­ра­зи­тел­ност и ди­на­ми­ч­ност на дей­с­т­ви­е­то. Най-че­с­то по­у­ка­та е в края, пре­д­хо­ж­да­на от ино­с­ка­за­тел­но­то и нра­во­у­чи­тел­но съ­дър­жа­ние на слу­ч­ка­та.

По­ня­ко­га в ба­с­ни­те на Ге­ор­ги Ива­нов тя е и в на­ча­ло­то, ка­то ак­цент вър­ху по­с­ле­д­ва­ща­та слу­ч­ка. В ис­то­ри­и­те и по­у­че­ни­я­та се до­ла­вя връ­з­ка­та с на­ро­д­ни­те при­ка­з­ки за жи­во­т­ни. На­пи­са­ни на чу­де­сен език, ба­с­ни­те ни за­ба­в­ля­ват и по­у­ча­ват. Ге­ро­и­те се от­ли­ча­ват с бо­га­ти и раз­но­о­б­ра­з­ни пре­жи­вя­ва­ния, об­ра­зи­те но­сят на­ро­д­на­та мъ­д­рост. Нра­в­с­т­ве­ни­те по­у­ки са оба­г­ре­ни от вси­ч­ки ню­ан­си на пре­жи­вя­на­та ис­то­рия. Ав­то­рът уме­ло во­ди чи­та­те­ля до та­зи син­те­зи­ра­на мъ­д­рост. Але­го­ри­ч­ни­те об­ра­зи се въз­при­е­мат въз ос­но­ва на не­по­с­ре­д­с­т­ве­ни­те дей­с­т­вия. Ха­ра­к­тер­ни­те ка­че­с­т­ва ка­то хи­т­рост, въ­п­лъ­те­на в об­ра­за на Ли­си­ца­та и Ха­ме­ле­о­на, цар­с­т­ве­но­то по­ве­де­ние на Лъ­ва, злон­ра­ви­е­то на Ку­че­то, ла­ко­ми­я­та на Ко­са, на­ду­тия Па­ун, сва­д­ли­ва­та Не­ве­с­тул­ка, лю­бо­пи­т­ния За­ек, Ми­шо­кът – са­мо­х­вал­ко, са­мо­в­лю­бе­но­то Глу­хар­че, Плъ­хът – де­пу­тат и др., ни пре­на­сят от фан­та­с­ти­ка­та в ре­ал­ния свят. И се ре­дят по­у­ки­те от пре­д­с­та­ве­ни­те ни кра­т­ки ис­то­рии и слу­ч­ки: „на тоя свят не ид­ва ни­що на­го­то­во”, „от бра­т­с­т­во­то и дру­ж­ба­та го­ля­ма по-цен­ни на зе­мя­та ня­ма”, „на то­зи свят ка­к­во ли днес не ста­ва – ед­но оча­к­ваш, дру­го се за­да­ва”, „ко­га­то пра­виш не­що, пре­д­ви­ж­дай, що те ча­ка – три­умф или съ­д­ба­та на глу­па­ка!”, „без­си­ли­е­то вся­ко­га ни пра­ви сър­ди­ти, не­р­в­ни, че­с­то и злон­ра­ви”, „о, кол­ко пъ­ти с ду­ми най-от­ро­в­ни все дру­ги об­ви­ня­ва­ме, а се­бе си за­б­ра­вя­ме”, „все­ки се ста­рае, ко­га­то тря­б­ва да се оп­ра­в­дае” и др.

Ав­то­рът сва­ля гри­ма и под не­го яс­но се ви­ж­дат не­до­с­та­тъ­ци­те на об­ще­с­т­во­то и хо­ра­та. Той ни на­по­м­ня: „То­ва, ко­е­то вър­ши­те”, не си ми­с­ли­те, че е най-ва­ж­но­то на тоя свят. И дру­ги ка­то вас се тру­дят, за­по­м­не­те, при­ла­гай­ки и обич, и та­лант”. До­б­ре е да се вслу­ша­ме в те­зи мъ­д­ро­с­ти, иде­щи от при­ка­з­на­та фан­та­с­ти­ка, но со­че­щи ни не­до­с­та­тъ­ци и по­ро­ци, при­съ­щи на съ­в­ре­ми­е­то ни.

Ба­с­ня­та не е че­ти­во за все­ки. Оне­зи, ко­и­то оби­чат ла­с­ка­тел­с­т­ва­та, не ви­ж­дат в се­бе си не­до­с­та­тъ­ци и ви­нят за вси­ч­ки не­при­я­т­но­с­ти един­с­т­ве­но и са­мо дру­ги­те, за тях не са те­зи при­т­чи. Те ня­ма да ги чу­ят и раз­бе­рат. За­що­то ба­с­ня­та ис­ка да се вслу­шаш в не­й­на­та по­у­ка, да се по­то­пиш в не­й­ния ху­до­же­с­т­вен свят и да по­чу­в­с­т­ваш с ду­ша­та си из­ве­ч­на­та мъ­д­рост.

Ве­сел­ка Ба­х­не­ва