Има­ло ед­но вре­ме ед­на ба­ба и един дя­до. Те жи­ве­е­ли прост и ща­с­т­лив жи­вот в сво­я­та мал­ка и до­с­та по -ста­ра от тях па­нел­ка. Тру­ден бил жи­во­тът на дя­до­то и ба­ба­та. Пен­си­и­те им мал­ки, на­де­ж­ди­те, че ня­ко­га ще за­жи­ве­ят ка­то нор­мал­ни хо­ра- още по-мал­ки.

Въ­п­ре­ки тру­д­но­с­ти­те, те си жи­ве­е­ли в сго­вор и раз­би­ра­тел­с­т­во до 14 следобяд, ко­га­то за­по­ч­ва­ли тур­с­ки­те се­ри­а­ли, ко­и­то ба­ба­та обо­жа­ва­ла, а дя­до­то, ак­ти­вен член на „Ата­ка”, не­на­ви­ж­дал. Един ден ба­ба­та ре­ши­ла да опе­че ед­на ху­ба­ва пи­т­ка за обяд.

Тя за­ме­си­ла бра­ш­но, ма­с­ло, яй­ца и мед в ед­на ку­па и раз­то­чи­ла вни­ма­тел­но те­с­то­то. Офор­ми­ла сво­я­та пи­т­ка ка­то чо­ве­че, ка­то му сло­жи­ла ста­фи­ди за очи и яд­ки за ко­п­че­та и то за­при­ли­ча­ло на Ни­ко­лай Ба­ре­ков.

Ско­ро за­ми­ри­са­ло тол­ко­ва вку­с­но и же­на­та ви­дя­ла, че пи­т­ка­та е го­то­ва. Тръ­г­на­ла да я ва­ди от фур­на­та, на­ма­за­ла я с мед от ед­на ве­че фа­ли­ра­ла бан­ка и…Чу­до! Тя ожи­вя­ла и ско­чи­ла от та­ва­та.

– Не ме яж­те! – из­ви­ка­ло те­с­те­но­то чо­ве­че. Сти­га ве­че цен­зу­ра. Да жи­вее сво­бо­да­та на сло­во­то и сво­бо­д­ния пе­чат!”

…И ско­чи­ло през про­зо­ре­ца. Ба­ба­та и дя­до­то се за­ти­ча­ли след не­го:

-Спри! Спри! – ви­ка­ли те по­дир пи­т­ка­та, ала тя би­ла по-бър­за от тях.

-„Бя­гай­те, бя­гай­те кол­ко­то бър­зо ис­ка­те! Не мо­же­те да ме хва­не­те, аз съм ме­дий­на­та пи­т­ка“- из­с­мя­ла се тя по­ди­ре им и про­дъл­жи­ла да бя­га.

Бя­га­ла,бя­га­ла и сти­г­на­ла до ед­на го­ля­ма бя­ла къ­ща. От нея из­ля­зъл Ме­чо и стро­го ка­зал:  

-Ти ка­к­во се мо­та­еш ту­ка, ма. Жъл­ти но­ви­ни ли тър­сиш, че си тол­ко­ва прежъл­тя­ла?

-Не Ме­чо, аз съм ме­дий­на­та пи­т­ка и съм с мед на­ма­за­на…

 – Не ти ща ни ме­да, ни жи­ло­то…Хай­де из­че­з­вай, че имам ра­бо­та по Слън­чев бряг и гра­ни­ца­та. Хем да сло­жа мал­ко ред, хем да си на­г­ле­дам имо­ти­те.

-Взе­ми ме с теб – по­мо­ли­ла го пи­т­ка­та…

– Да бе, ще те взе­ма, че по­с­ле да ме раз­вя­ват по ве­с­т­ни­ци и те­ле­ви­зии, че съм си оси­гу­ря­вал ме­ди­ен ком­форт с ме­дий­ни пи­т­ки. 

Про­дъл­жи­ла пи­т­ка­та да бя­га и на­с­ре­ща й…Пра­с­чо                 

-Къ­де се шма­т­каш ти, че не ра­бо­тиш, ма – из­г­ру­х­тял той.                                                                            

-Аз съм ме­дий­на­та пи­т­ка, с мед съм на­ма­за­на….                                                                                          

-Знам те аз коя си, на­ли си от мо­я хле­бар­с­ки ма­га­зин. Кол­ко ги имам та­ки­ва ка­то теб. Че и спе­ци­а­лен за­кон из­ми­с­лих за ме­дий­ни­те пи­т­ки.  С мед би­ла на­ма­за­на..С дру­го ви ма­жа аз вас, ама…Хай­де, марш от ту­ка. И да не за­б­ра­виш, но­ви­на­та пър­во при мен. Ка­то я на­ма­жа с мед, то­га­ва да се пу­с­ка. Про­дъл­жи­ла пи­т­ка­та по пъ­тя си и на­с­ре­ща й…Ли­си­ца­та.                                       

– Оо­оо…ка­к­ва  до­б­ра сре­ща. Та­ка­ва ху­ба­ва и кра­си­ва пи­т­ка да хо­ди по кал­ни­те сел­с­ки пъ­ти­ща, би­ва ли!                                                                                                                                                                     

– Аз съм ме­дий­на­та пи­т­ка, на жа­ра­ва пе­че­на, с мед на­ма­за­на…за­по­ч­на­ла ка­то в уво­д­на ста­тия пи­т­ка­та, но Ли­си­ца­та я пре­къ­с­на­ла.

– Знам ми­ло, знам…от­да­в­на се ин­те­ре­су­вам от теб и ми на­п­ра­ви впе­ча­т­ле­ние, че си мно­го пе­ка­на.  А ме­де­ца е…ммм!! Са­мо че за­що си гу­биш вре­ме­то ту­ка. До ту­ка ли те до­ка­раха пра­ви­тел­с­т­во­то и не­го­ви­те по­д­ло­ги. За­що не до­й­деш с мен и дру­ж­но да се бо­рим, че да ги съ­бо­рим. Аз ще ти по­да­вам но­ви­ни­те, та­ки­ва ка­к­ви­то съм ги из­ми­с­ли­ла, пък ти са­мо….на­ли се се­щаш? Ма­леййй, как ще ги „на­х­ра­ним” са­мо!!

– Ама аз съм ме­дий­но не­за­ви­си­ма – смън­ка­ла пи­т­ка­та.                                                                                 

– Мо­же да си ме­дий­но не­за­ви­си­ма, ама ме­де­но  си за­ви­си­мо от вся­къ­де – от­ря­за­ла я ли­си­ца­та и я сло­жи­ла бър­зо  в тор­ба­та. А ве­чер­та с Ме­чо и Пра­с­чо си на­п­ра­ви­ли раз­ко­ш­на ве­че­ря. 

„Ех, ху­ба­во не­що си е на­шен­с­ка­та пи­т­ка, хва­ле­ли я те. Не е ка­то ония фран­зе­ли, де­то не зна­еш ка­к­во ядеш, но за сме­т­ка на то­ва вси­ч­ки хо­ра зна­ят. Пък и дру­го е ка­то я на­ма­жеш с мед, а не със свин­с­ка мас и чер­вен пи­пер.

ЙОРДАН МИНЧЕВ