Жи­ве­ем в ди­на­ми­ч­но, ки­пя­що вре­ме. Све­тът е от­во­рен. Днес по вси­ч­ки кра­и­ща на пла­не­та­та мо­жеш да сре­щ­неш хо­ра от раз­ли­ч­ни ра­си, ет­но­си, ве­ро­и­з­по­ве­да­ния. И то­ва е до­б­ре, ма­кар че ед­на част от чо­ве­че­с­т­во­то не по­на­ся дру­го­ст­та у раз­ли­чи­е­то, ци­ви­ли­зо­ва­но­ст­та.

У нас, в Бъл­га­рия, кар­ти­на­та с то­ле­ран­т­но­ст­та е в твър­де тъм­ни то­но­ве. За мно­зи­на то­ле­ран­т­но­ст­та е мит, тя не съ­ще­с­т­ву­ва, тя не е до­б­ро­де­тел, тя не е ре­ал­ност, ни­то пък до­б­ро­на­ме­ре­ност, до­б­ро­же­ла­тел­с­т­во, хар­мо­ния на чо­ве­ш­ко­то раз­но­о­б­ра­зие. За ня­кои от нас, ко­га­то го­во­рим за при­е­ма­не на чо­ве­ш­ко­то и ду­хо­в­но­то раз­ли­чие, то­ва е уто­пия. За тях по­но­си­мо­ст­та и ува­же­ни­е­то към дру­ги­те ет­но­си е не­при­ем­ли­во. Не са мал­ко слу­ча­и­те, ко­га­то бъл­гар­с­ки­те тур­ци и осо­бе­но ро­ми са по­д­ло­же­ни на ксе­но­фо­бия, ди­с­к­ри­ми­на­ция, до­ри сво­е­о­б­ра­зен ра­си­зъм. При­ме­ри мно­го.

Та има­ме ли ние в Бъл­га­рия тур­чин или ци­га­нин във Вър­хо­в­ния съд, в Ге­не­рал­ния щаб на ар­ми­я­та? Па­ра­докс е, на­ли. Не мо­же да бъ­де да ня­ма до­с­той­ни про­фе­си­о­на­ли­с­ти и ува­жа­ва­ни гра­ж­да­ни от дру­ги­те ет­но­си да по­е­мат от­го­вор­ни по­с­то­ве и длъ­ж­но­с­ти в на­ша­та стра­на. Още по­ве­че, че не се знае да­ли от дру­ги­те ет­но­си в да­ден пе­ри­од от вре­ме­то ня­ма из­г­ре­ли на хо­ри­зон­та из­к­лю­чи­тел­ни ли­ч­но­с­ти, ко­и­то мо­гат да по­е­мат съ­д­би­ни­те на дър­жа­ва­та и да я из­ве­дат до по-до­б­ро бъ­де­ще.

Екзю­пе­ри е ка­зал: „То­зи, кой­то се от­ли­ча­ва от мен, той ме обо­га­тя­ва”. То­зи по­с­ту­лат тря­б­ва да бъ­де на­с­то­лен за бъл­гар­с­ки­те по­ли­ти­ци. В те­х­ния ет­но­по­ли­ти­че­с­ки ре­ч­ник съ­ще­с­т­ву­ват и са в упо­т­ре­ба та­ки­ва гро­з­ни, ци­ни­ч­ни, не­ци­ви­ли­зо­ва­ни из­ра­зи и сло­ва, та чо­век ка­то ги слу­ша, не­ми­ну­е­мо се пи­та: „В кой век жи­ве­ем?”

А Бъл­га­рия днес мо­же­ше да бъ­де съ­в­сем дру­га, ако то­ле­ран­т­но­ст­та бе­ше ре­ал­на, ис­тин­с­ка, чо­ве­ко­лю­би­ва. И кол­ко­то по­ве­че „от­ла­га­ме” та­зи жи­тей­с­ка ис­ти­на, тол­ко­ва по­ве­че ще бъ­дем на опа­ш­ка­та в Ев­ро­па и све­та.

РА­ДО­С­ЛАВ ЧЕР­КЕ­ЗОВ