И пак „из­ку­ку­ри­га” пе­т­ле­то, за да ни из­ве­с­ти, че ид­ва ПА­НА­И­РЪТ. На­ши­ят. Ес­ки­джу­май­с­ки­ят. Тър­го­ви­щ­ки­ят.

Де­то ве­че 241 го­ди­ни съ­би­ра пъ­с­тър на­род от бли­зо и да­ле­че. Е, от­да­в­на ги ня­ма сме­ш­ни­те кло­у­ни, стъ­пи­ли на ви­со­ки ко­ки­ли, ня­ма ги раз­п­ръ­с­на­ти­те и пре­тъ­п­ка­ни сер­гии с тол­ко­ва но­ви, не­по­з­на­ти и при­мам­ли­ви не­ща, ко­и­то мо­гат да се ку­пят са­мо тук, на па­на­и­ра.

Ня­ма го и фо­то­г­ра­фчи­я­та, скрит зад чер­но­то по­к­ри­ва­ло, за да щра­к­не не­за­б­ра­вим спо­мен от де­т­с­т­во­то, мла­до­ст­та, зре­ло­ст­та, че и от ста­ро­ст­та.За­що­то па­на­и­рът е за вси­ч­ки, за ма­ло и го­ля­мо.

Ед­ва ли има дом, ста­ра пи­са­на ра­к­ла или по­жъл­тял ал­бум, скъ­та­ли по ня­коя па­на­ир­джий­с­ка сним­ка, на ко­я­то до на­пе­ре­ния и ав­то­ри­те­т­но дър­жащ в ръ­це­те си сгъ­нат ча­дър мъж се ки­п­ри же­на му с ки­т­ка цве­те над ухо­то, а пред тях на­ре­де­ни куп лю­бо­пи­т­но вто­ра­че­ни де­чур­ли­ги. Ня­ма го и ми­ри­са на дъл­го про­пъ­ту­ва­ли­те ро­ш­ко­ви и фур­ми, на из­су­ше­ни ово­щия, ня­ма ги и из­лъ­с­ка­ни­те  фей­ле­то­ни, от ко­и­то ва­ж­но сли­зат по­мо­дер­ни­че­ни дъл­го­по­ли ко­ко­ни с ка­пе­ли на гла­ви­те и съ­п­ру­зи­те им с кил­на­ти бом­бе­та. До­ри и Юпи­тер, кой­то по­ч­ти ви­на­ги ще­д­ро си­пе про­ли­вен дъжд над па­на­и­ра, про­ме­ня „тра­ди­ци­я­та” си и все по-ря­д­ко и ос­къ­д­но пу­с­ка по ня­кой об­лак от не­бе­то. Но вси­ч­ко с вре­ме­то си.

Друг е днес па­на­и­рът. Дру­ги са вку­со­ве­те, ми­ри­з­ми­те, сто­ки­те, по­д­ре­д­би­те, по­т­ре­би­те, оча­к­ва­ни­я­та, тър­се­ни­я­та. Дру­ги са из­ло­жи­те­ли­те, дру­ги са ку­пу­ва­чи­те. А тръ­п­ка­та, пре­жи­вя­ва­ни­я­та, на­с­т­ро­е­ни­я­та? Те си ос­та­на­ха та­ки­ва, ка­к­ви­то са­мо един па­на­ир мо­же да по­ро­ди у все­ки­го. Уди­ви­тел­но е, че тол­ко­ва мно­го ле­та – це­ли 241, па­на­и­рът си го има, съ­ще­с­т­ву­ва. Въ­п­ре­ки пре­къ­с­ва­ни­я­та му по­ра­ди вой­ни­те, въ­п­ре­ки вър­ли­те си про­ти­в­ни­ци, ко­и­то на­ди­гат глас, осо­бе­но през 30-те го­ди­ни на ми­на­лия век, за уни­що­же­ни­е­то му. Съ­би­рат се по­д­пи­с­ки, пи­шат се про­ше­ния до ви­с­ши чи­но­в­ни­ци в уп­ра­в­ле­ни­е­то на дър­жа­ва­та. До­ри един све­ще­ник дър­жи уко­ри­тел­на реч в цър­к­ва­та, на­ри­чай­ки тър­го­в­ци­те „ба­га­бон­ти” и ана­те­мо­с­вай­ки „раз­ко­ш­но­ст­та в нра­ви­те” и  но­ви­те мо­ди в об­ле­к­ло­то. Но мъ­д­ро­ст­та, дал­но­ви­д­но­ст­та и дъл­бо­ко­то осъ­з­на­ва­не на ви­д­ни ме­с­т­ни об­ще­с­т­ве­ни­ци, че па­на­и­рът е от го­ля­мо зна­че­ние за ико­но­ми­че­с­ко­то раз­ви­тие на гра­да и има бъ­де­ще, на­д­де­ля­ва.

На­ши­ят па­на­ир. Ес­ки­джу­май­с­ки­ят. Тър­го­ви­щ­ки­ят. Той не е са­мо сто­ки и тър­го­вия, а и со­ци­ал­но об­що­чо­ве­ш­ко об­щу­ва­не в то­ва на­пре­г­на­то те­х­ни­че­с­ко-те­х­но­ло­ги­че­с­ко вре­ме, ко­е­то все по­ве­че ни за­т­ва­ря са­ми в се­бе си. За­то­ва то­зи па­на­ир­с­ки май е тол­ко­ва ху­бав, емо­ци­о­на­лен и ду­хо­вен. Тър­го­ви­ще ожи­вя­ва от ба­г­ри, му­зи­ка, тан­ци и сло­во.

Вся­ка сре­ща, вся­ко до­ко­с­ва­не с из­ку­с­т­во­то е ис­тин­с­ко въл­не­ние, ра­до­с­т­но раз­в­ле­че­ние и за­ба­в­ле­ние. И кол­ко­то да си го­во­рим, да мър­мо­рим, все да сме не­до­вол­ни, все да ди­рим ку­су­ри, ние си го оби­ча­ме то­зи па­на­и­рен пра­з­ник. Но… пе­т­ле­то ве­че „из­ку­ку­ри­га” и про­бу­ди про­ле­т­но-слън­че­во­то ут­ро над гра­да ни.

ЗДРА­ВЕЙ И ДО­Б­РЕ ДО­ШЪЛ, НАШ ПА­НА­ИР!

Иванка Ботева