Наскоро в РБ “Любен Каравелов” – Русе се състоя представянето на романа “Наследството на Йохана” и награждаването на авторката Антония Атанасова за ярко творческо присъствие. По този повод по-долу поместваме рецензията на Надежда Радева, секретар на ССП.

Чест пра­ви на ав­тор­ка­та на „На­с­ле­д­с­т­во­то на Йо­ха­на”, че не­й­ни­ят ху­до­же­с­т­вен раз­каз до го­ля­ма сте­пен се опи­ра на до­с­то­вер­но­стт­та. Мо­жем са­мо да си пре­д­с­та­вим ка­к­ви уси­лия е стру­ва­ло на пи­са­тел­ка­та да съ­бе­ре и об­ра­бо­ти фа­к­ти­че­с­кия ма­те­ри­ал за кни­га­та, да вни­к­не във фа­к­ти­те и спо­ме­ни­те, да се вжи­вее в тях, да се вдъ­х­но­ви, за да на­пи­ше на­с­то­я­щия ро­ман. Изи­с­к­ва се го­ля­ма сме­лост да опи­шеш не­ща­та та­ки­ва, ка­к­ви­то са. В та­зи на­со­ка Ан­то­ния Ата­на­со­ва се е спра­ви­ла, за­що­то вси­ч­ко опи­са­но зву­чи ис­тин­с­ки, до­с­то­вер­но.

Пре­д­по­чи­та­ни­ят стил е мно­го ус­пе­шен. Раз­ка­зът се во­ди от тре­то ли­це, от ли­це­то на не­ви­ди­мия раз­ка­з­вач. Из­ка­зът е прям, лек, без из­ли­ш­ни опи­са­ния, ся­каш ав­то­рът  ка­з­ва то­ва, ко­е­то е ну­ж­но и до­с­та­тъ­ч­но, ло­ги­ч­но  сле­д­ва иде­и­те, по­с­ла­ни­я­та и не­об­хо­ди­ма­та изо­б­ре­та­тел­ност за то­зи жанр. За­що­то ро­ма­нът не са­мо опи­с­ва слу­ч­ки, но из­г­ра­ж­да и об­ра­зи. Цен­т­рал­ни­ят об­раз – на Йо­ха­на – е до­с­то­ен за въз­хи­та. То­ва е об­ра­зът на май­ка­та, же­на­та с гла­в­но „Ж”, сто­же­рът на па­т­ри­ар­хал­но­то се­мей­с­т­во, ед­на ли­ч­ност – ин­те­ли­ген­т­на и спо­со­б­на, със си­лен дух, вън­ш­на и въ­т­ре­ш­на кра­со­та. Друг, пъл­но­цен­но из­г­ра­ден об­раз, е на бъл­га­ри­на Ди­мо, кой­то пре­жи­вя­ва го­лям стрес, но ус­пя­ва да се спа­си в Май­ка Бъл­га­рия.

Все­ки един об­раз (на чо­век и до­ри на жи­во­т­но), все­ки един де­тайл от сю­же­та е из­пи­пан, ня­ма „пра­з­ни” не­ща, ня­ма „пъл­не­жи”, на­про­тив – все­ки един аб­зац от по­ве­с­т­во­ва­ни­е­то е на сво­е­то мя­с­то и до­пъл­ва сми­съ­ла на об­ща­та кон­це­п­ция. В края на кра­и­ща­та ро­ма­нът из­г­ра­ж­да един ця­ло­с­тен об­раз на оби­к­но­ве­ния чо­век в пър­ва­та по­ло­ви­на на 20 век та­ка, че по­с­ре­д­с­т­вом  ху­до­же­с­т­ве­ния раз­каз мо­жем да при­до­би­ем пре­д­с­та­ва за жи­во­та по оно­ва вре­ме. То­ва е го­ля­мо по­с­ти­же­ние. Мо­га да сра­в­ня кни­га­та с из­лъ­че­ния бъл­гар­с­ки филм „Дър­во­то на жи­во­та” (ба­зи­ран на ро­ма­на „Би­ти­е­то” на Вла­ди­мир За­рев), с кла­си­че­с­ки об­раз­ци, ка­то по­ве­ст­та „Ге­ра­ци­те”.

Емо­ци­о­нал­но­то въз­дей­с­т­вие, ко­е­то се про­е­к­ти­ра вър­ху чи­та­те­ля, е мно­го сил­но! За­с­лу­га­та, раз­би­ра се, е на са­ма­та ав­тор­ка, ко­я­то с усет и пи­са­тел­с­ки уме­ния ус­пя­ва да до­ко­с­не ду­ша­та на чи­та­те­ля.

„На­с­ле­д­с­т­во­то на Йо­ха­на” – ка­то за­г­ла­вие е сво­е­о­б­ра­з­на за­га­д­ка – чи­та­те­лят ве­д­на­га се пи­та – Кое е на­с­ле­д­с­т­во­то на Йо­ха­на?  Тя ид­ва в Бъл­га­рия, скъ­та­ла скъп спо­мен – сре­бър­на ча­ша, по­лу­че­на от лю­бим чо­век. Та­зи ча­ша Йо­ха­на па­зи до по­с­ле­д­но и пре­да­ва на сво­я­та дъ­ще­ря. Но кое то­ч­но е на­с­ле­д­с­т­во­то, ко­е­то тя ос­та­вя на сво­и­те по­том­ци, ще раз­бе­ре­те, ко­га­то про­че­те­те кни­га­та!

Вяр­вам, че то­зи ро­ман ще оча­ро­ва вси­ч­ки вас та­ка, ка­к­то оча­ро­ва мен!