ЛЮБОВТА Е БОГ И БОГ Е ЛЮБОВ

Спе­ци­а­лен гост на Ре­ги­о­нал­на би­б­ли­о­те­ка  „Пе­тър Стъ­пов” – Тър­го­ви­ще бе Ни­дал Ал­га­фа­ри – пи­са­тел, жур­на­лист, ре­жи­сьор, тво­рец в раз­ли­ч­ни ам­п­лоа.

Той пре­д­с­та­ви пред тър­го­ви­щ­ка­та пу­б­ли­ка че­ти­ри­те си кни­ги – „Бо­же, за­що Го­с­под лъ­же?”, „Ал­лах, ми­лост ня­маш ли?”, „Лю­биш ли ти Бог си!” и „Ори­са­ни да из­би­ра­ме”.По вре­ме на сре­ща­та-раз­го­вор Ни­дал Ал­га­фа­ри раз­ка­за на го­с­ти­те как е за­по­ч­нал да пи­ше пър­ва­та кни­га от че­ти­ри­ло­ги­я­та, ка­к­во го е мо­ти­ви­ра­ло за ос­та­на­ли­те в по­ре­ди­ца­та, как по един съ­в­ре­ме­нен на­чин мо­жем да се до­ко­с­нем до ми­на­ло­то, тра­ди­ци­и­те, оби­ча­и­те, ли­ч­но­с­ти­те от ис­то­ри­я­та ни и она­зи най-ви­с­ша цен­ност, от ко­я­то вси­ч­ко за­по­ч­ва – лю­бо­в­та. Бли­зо два ча­са тър­го­ви­щен­ци слу­ша­ха с ин­те­рес ис­то­ри­и­те, ко­и­то ав­то­рът спо­де­ли във фо­а­йе­то на РБ „Пе­тър Стъ­пов”, след ко­е­то раз­да­де ав­то­г­ра­фи и се сни­ма с по­чи­та­те­ли­те на ли­те­ра­тур­но­то му твор­че­с­т­во. А ето ка­к­во спо­де­ли за чи­та­те­ли­те на „Зна­ме”:

-В кни­ги­те си раз­ка­з­ва­те раз­ли­ч­ни ис­то­рии за лю­бо­в­та, ка­к­во е всъ­щ­ност тя за Вас? Ка­то че ли все  по­ве­че в за­бър­за­но­то, на­то­ва­ре­но и на­пре­г­на­то еже­д­не­вие лю­бо­в­та е де­фи­цит, тя не ни до­с­ти­га във вза­и­мо­о­т­но­ше­ни­я­та на вся­ко ни­во и във вси­ч­ки сфе­ри на жи­во­та…

-Лю­бо­в­та за мен има мно­го из­ме­ре­ния, но ако тря­б­ва вси­ч­ки да ги съ­бе­ра в ед­но ще ка­жа: лю­бо­в­та е Бог и Бог е лю­бов. Ми­с­ля, че та­зи бо­же­с­т­ве­на ча­с­ти­ца, ко­я­то все­ки един от нас но­си в се­бе си, в ос­но­ва­та си е лю­бов. Да, на­и­с­ти­на има ли­п­са на лю­бов, на раз­би­ра­не, на то­ва да при­е­меш, че ис­ти­на­та на дру­гия чо­век е ка­то тво­я­та, са­мо че от раз­ли­ч­на гле­д­на то­ч­ка. Убе­ден съм, че ис­ти­на­та е мно­го­ли­ка и не е ед­на един­с­т­ве­на. Все­ки има своя фи­ло­со­фия за жи­во­та, своя ис­ти­на и тя за не­го е най-кра­си­ва, а то­ва тря­б­ва да ува­жа­ва­ме по­ме­ж­ду си.

-Не из­гу­б­ва­ме ли то­ва ува­же­ние в опи­ти­те си да про­ме­ним хо­ра­та око­ло нас и да не ги при­е­ма­ме та­ки­ва, ка­к­ви­то са с те­х­ни­те сла­бо­с­ти и сил­ни стра­ни – би­ло то на ра­бо­та, в се­мей­с­т­во­то, с при­я­те­ли­те, с пар­т­ньо­ра?

-Да, та­ка е! Аз ми­с­ля, че чо­век има пра­во да из­вай­ва де­ца­та си, ко­га­то са още съ­в­сем мал­ки, но от там на­та­тък ни­кой ня­ма то­ва пра­во. Бих дал сле­д­ния при­мер: ако ха­ре­с­вам да­де­но мо­ми­че, аз го ха­ре­с­вам, за­що­то тя е то­ч­но та­ка­ва, тя е тол­ко­ва кра­си­ва, тя та­ка се об­ли­ча, тя та­ка се дър­жи, тя та­ко­ва от­но­ше­ние има към мен и към окол­ни­те и т.н. Ако аз за­по­ч­на да я про­ме­ням по мой об­раз и по­до­бие, то­ва е пре­с­тъ­п­ле­ние спря­мо са­ма­та нея и спря­мо мен, за­що­то про­ме­не­на – аз ще спра да я ха­ре­с­вам. То­ва се от­на­ся за вси­ч­ки – ко­ле­ги, бли­з­ки, при­я­те­ли…

-А как да по­д­хо­дят чи­та­те­ли­те към кни­ги­те Ви? Би ли про­я­ви­ло мла­до­то по­ко­ле­ние ин­те­рес към тях?

-Ис­ка ми се да по­д­хо­дят с лю­бов. Опи­тал съм се да раз­ка­жа ис­то­ри­и­те, свър­за­ни с лю­бо­в­та, с те­о­ло­ги­я­та, с нра­ви­те, с оби­ча­и­те на на­ши­те ба­би и дя­до­в­ци, за­да­вай­ки въ­п­ро­си от се­га­ш­но вре­ме, но пре­чу­пе­ни през при­з­ма­та на тра­ди­ци­и­те. А ос­но­в­но­то, ко­е­то ни е за­па­зи­ло през го­ди­ни­те е то­ва, че са пра­ви­ли вси­ч­ко с до­б­ри­на. От­но­с­но мла­до­то по­ко­ле­ние, аз ми­с­ля, че те са мно­го по-изо­б­ре­та­тел­ни от нас, по-пра­г­ма­ти­ч­ни, по-бър­зо на­ми­рат вси­ч­ко, от ко­е­то имат ну­ж­да. По та­зи при­чи­на те не ха­ре­с­ват ску­ч­но по­д­не­се­ни­те им не­ща, вклю­чи­тел­но фол­к­ло­ра, ет­но­г­ра­фи­я­та и т.н. За­то­ва ми­с­ля, че в кни­ги­те съм раз­ка­зал по един ув­ле­ка­те­лен на­чин ис­то­ри­и­те, тра­ди­ци­и­те и оби­ча­и­те, та­ка че да пре­ди­з­ви­кам и тя­х­но­то лю­бо­пи­т­с­т­во.

-Ва­ше­то по­же­ла­ние към чи­та­те­ли­те ни?

-По­же­ла­вам им да се гор­де­ят все по­ве­че с мъ­д­ро­ст­та на на­ши­те пре­д­ци, да от­к­ри­ят бо­же­с­т­ве­но­то в се­бе си и ко­га­то го на­п­ра­вят – да му се до­ве­рят. От сър­це им по­же­ла­вам още да са лю­бе­ни и да лю­бят, са­ми да си из­би­рат ори­си­я­та, а не тя да из­би­ра тях!

Ин­тер­вю на Си­мо­на Але­к­си­е­ва

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.