В тази знаменателна за българския народ година се навършват 140 години от смъртта на Юлия Вревская. Нейното име е свързано с Руско-турската освободителна война 1877/78 г. Тази млада забележителна жена заслужава признанието и благодарността на днешното поколение, заради нейния висок хуманизъм, милосърдие и благородство.
Какво знаем за нея? Всички лични вещи и документи са изгорени след смъртта й. Останали са писмата на Юлия Вревская до писателя Иван С. Тургенев, спомените на хора, които са я обичали, стихотворенията на Виктор Юго и Я. Полонский.
Юлия Вревская е родена в Тверска губерния /сега Калинска област/. Детските и юношески години преминават в Одеса, Ставропол, Северен Кавказ. Тя завършва Девическия институт в Одеса, в който възпитанието е в духа на руските аристократични традиции. На 16 години се омъжва за генерал барон Иполит А. Вревски, носител на златно оръжие с надпис „За храброст”. Животът й се усмихва, но за кратко. Генерал Вревски е тежко ранен в Кавказ и умира в нейните ръце.
Император Александър Втори оказва подобаващо внимание на младата вдовица и прославения генерал. Баронеса Юлия Вревская е приета в двореца като почетна дама на Мария Александрова и заема видно място в петербургското светско общество. Тя впечатлява и покорява всички, които я познават, не само със завидна красота, женственост и грация, но и с висока образованост, остър ум и благородство.
Вревская се сприятелява с много именити писатели и художници: Тургенев, Виктор Юго, Верещагин, Айвазовский и други. Образована и интелигентна, тя живо се интересува от политическия живот в Европа. Силно е впечатлена от романа на Тургенев „В навечерието”. Българинът Инсаров, герой на произведението, посвещава целия си живот на освобождението на родината от османско владичество. Страдалческата съдба на българския народ я подтиква към непоколебимото решение да постъпи като доброволка в Дунавската освободителна армия. Юлия Вревская завършва курсове за медицински сестри и с лични средства създава женски санитарен отряд.
На 19 юни 1877 г. десет медицински сестри пристигат в румънски град Яш. След четири месеца изнурителен труд, вместо да замине в отпуск в Русия, Вревская се отправя за България. В писмо до Тургенев от 22.11.1877 г. тя пише: „Накрая, струва ми се, че буйната ми главица намери пристанище за себе си, аз съм в България в предния отряд на сестрите. Всяка сутрин ми се налага да ходя на пет километра до 48-ма болница. За 400 тежко ранени се грижим пет сестри… Връщам се вкъщи в седем сутринта с каруца на Червения кръст.”.
В навечерието на съдбоносната за нея 1878 г. тя пише на сестра си: „…трудът е твърде по сърцето ми и не ме изморява, а болестите Бог ги ръководи”. За голямо съжаление болестта не отминава и нея, тя е тежка и опасна – петнист тиф.
Юлия Вревская умира на 24 януари /5 февруари/ 1878 година преди да навърши 38 години, недочакала Освобождението. Тревожно бият камбаните на малката черква в град Бяла. В този мразовит ден ранените войници се разделят с Юлия, с Ангела на милосърдието, както те я наричат.
Тургенев научава за смъртта на баронесата от вестник „Новое время” /28.01.1878/. В писмо до писателя П. Аненков от 23 февруари Тургенев пише: „Тя получи този мъченически венец, към който се стремеше нейната душа, жадна за жертвеност. Тя беше неописуемо добро същество…” Огорчен и потресен, писателят й посвещава едно от най-вълнуващите си стихотворения в проза „В памет на Юлия Вревская”:
„Нежно, тихо сърце… И такава сила… Да помага на нуждаещите се от помощ… Тя не познаваше друго щастие”.
Великият френски писател назовава Юлия Вревская – „Руска роза, откъсната на българска земя”.
България също отдава заслужена почит към паметта на Юлия Вревская. В двора на музея „Освободителна война” в град Бяла се намира неин паметник с автор Джока Радивоевич /1965г/. По случай стогодишнината от Освободителната Руско-турска война е създаден филм „Сестра на милосърдието” със сценаристи Стефан Цанев и Семьон Лунгин.
В историята на българското национално движение Юлия Вревская се превръща в символ на кристално чисто човеколюбие, състрадателност и изпълнен човешки дълг.
Мария Петкова