ПАСАУ – ГРАДЪТ НА ТРИТЕ РЕКИ

Нашият кораб „Ариана” плаваше срещу течението на Дунав, а в далечината се очертаваше  немският град Пасау.

По радиото туроператорката съобщи, че щом влезем в пристанището повече няма да я чуваме, защото в града всяко озвучаване  е категорично забранено и при нарушение органите на реда веднага реагират със солени глоби. Преди да изключи микрофона тя ни покани да обърнем поглед към водата пред нас. И станахме свидетели на природен феномен…

Една стара немска поговорка казва: „Всички води в Бавария текат към Пасау”. Германците наричат Пасау „Градът на трите реки” и с гордост го представят като „Баварската Венеция”. В тези изрази има много истина. Защото точно при Пасау се сливат трите реки – Дунав, Ин и Илц. И всяка от тях притежава характерна особеност. Ин извира от Швейцарските Алпи и има бял цвят, заради карстовите скали, през които тече.  Илц минава през баварските гори и блата, а водите й са черни. Дунав тук е зелен. Събирайки се в Пасау, трите реки потичат в общо русло, но всяка в своя цвят. Едва след няколко километра надолу Дунав „обсебва” черното и бялото на двете реки и отново придобива своя зелен нюанс. И точно тези трицветни води бяхме наблюдавали малко преди да влезем в Пасау…

Старият град на Пасау – Дунаущат се намира на полуостров, образуван от Дунав и Ин, за разлика от Инщат и Илцщат – другите два района на Триречния град. Създаден в началото на второто хилядолетие от италиански строители в стил барок и готика, Пасау е един малък, но изключително интересен баварски град…

Корабът акостира непосредствено до кея, а трапът (подвижната корабна стълба) ни отведе от най-горната палуба направо върху паважа на крайречната улица. На отсрещния хълм, се виждаше крепостта Оберхаус, а на брега под нея беше бастионът Нидерхаус…

Тръгнах край плътно подредените една до друга сгради, носещи белезите на стабилното средновековно строителство. Направи ми впечатление  красива стара фасада от дялан камък, вградена в съвършено нов строеж. Явно жителите на този град не събаряха, а строяха и надграждаха – от миналото, в настоящето, към бъдещето.

Още вървях по крайбрежния булевард, когато погледът ми се спря върху буйно  нацъфтели цветя край водите на Дунав. А беше месец ноември! Най-много бяха цикламите, които у нас отглеждаме в саксии на топло, а тук те си цъфтяха на открито и през зимните месеци, както в природата. И ги фотографирах за доказателство…

Навлизайки в центъра на стария град, обходих тесни павирани улички и малки площади, минах край часовникови кули и къщи с разноцветни фасади, спретнати кафенета и магазини. Но най-често срещах заведения за бира. И имаше защо! Намирах се в Бавария с най-разпространеното питие, което тук се възприема като храна. Традиционните бирени обичаи продължават от средновековието до наши дни. Кулминацията им е есенният фестивал на бирата в Мюнхен – Октобърфест. Правенето на бира в Бавария е узаконен престижен занаят още от средновековието, а пиенето на бира си е истински ритуал, придружен най-често от вкусните  баварски наденички. Известно е, че повечето видове бира са създадени от монаси, а най-старата пивоварна се намира в манастира Велтембург в градчето Келхайм край Дунав. Научих, че в някои малки селища още е запазен обичаят личните халби на постоянните клиенти да стоят окачени върху стената на таверната, очаквайки идването на своите стопани…

В Пасау има 37 църкви. Гордост за града е катедралният храм Свети Стефан, в който се намира най-големият и красив  орган в Европа. Тук функционира и българска църковна община.

Бавария притежава специфичен баварски диалект, но е застрашен от изчезване и ЮНЕСКО през 2009 година  го обявява за част от световното културно наследство.

Университетът в Пасау обучава осем хиляди студенти в различни специалности – икономика, информатика, право, изящни изкуства. В града има Музей на стъклото и Музей на модерното изкуство.

За мене Пасау се превърна в откритие – град, за който само бях чувала в детството си от нашите дунавски моряци, но едва сега видях красотата на средновековната му архитектура, научих за интересни обичаи и традиции от миналото, почувствах атмосферата и вежливото поведение на неговите жители в настоящето –  успях да се докосна до част от  материалната и духовна култура на един народ.

Антония Атанасова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *