Магията на Братислава – минало в настоящето

Поредна спирка в нашия круиз по р.Дунав, бе Братислава. Вървях сама, с фотоапарат в ръка по улиците на този невероятен град. И видях интересни неща,  които вероятно нямаше да забележа, ако бях се движила с екскурзовод. Това, което срещнах беше мое лично откритие  и преживяване…

На крайбрежния булевард се озовах пред красива триетажна сграда, облицована с червени, оранжеви и жълти тухлички. С пъстрата художествена мозайка върху стените и кулите на покрива, тя ми приличаше на приказен дворец, излязъл от книгите на Братя Грим. Пред входната врата имаше надпис. Беше училище по строителство. И си помислих, че в толкова красива сграда учениците, редом с усвояване на  теоретичните и практически строителни познания, със сигурност развиват и своето естетическо и творческо въображение…

Разходката ме отведе до Словашкия музей  и паметника на Томаш Масарек, отрупан с венци и свежи цветя. Върху мраморния постамент се четеше надпис:

„28 октомври 1918 година. Тук е създадена Чехословашката република…”

Томаш Масарек е първият президент на Чехословашката република, преизбиран на този пост в продължение на 17 години от нейното създаване до 1935 година. Той е изтъкнат учен, историк, философ, хуманист, демократ, писател, политик, привърженик и творец на идеята за обща държава между чехи и словаци…

През 1993 година, след промените в Европа, Чехословакия беше разделена на две държави – Чехия и Словакия. Но словаците продължават да  уважават своя първи президент и онзи стар съюз с чехите от 1918 година…

Върху стената на музея, обърната към река Дунав, забелязах голям релеф с познат образ. Приближих се и под него прочетох: „Петър Първи, посетил Братислава от 18 до 20 юни 1698 г., за да се запознае с майсторството на местните корабостроители”. Беше изписано на словашки, руски и немски език. Докато фотографирах, край мене мина мъж на средна възраст и неочаквано ме заговори на руски език. Възприел ме като рускиня, той учтиво започна да ми разказва, че преди две години в Братислава пристигнала делегация от Санкт Петербург, която била посрещната най-тържествено в града.  След посещението бил поставен този релеф в знак на уважение към Русия и Великия Петър Първи. Мъжът продължи да ми говори любезно, но в момента, когато му казах, че не съм рускиня, а българка, той изведнъж смени тона, поклати неопределено глава, обърна се и бързо си тръгна. Променен! Но защо? Прибрах фотоапарата, питайки се отново: „Защо?”.

Продължих по крайбрежната улица. Срещу мене беше двуетажният мост с „летящата чиния” и ресторанта в нея. Горе, на скалистото възвишение, гордо се издигаше хилядагодишният замък, превърнат в център за експониране на картини, за провеждане на концерти, различни културни срещи и международни прояви. Там беше Националният исторически музей, а на първия етаж се намираше и словашкият парламент. Под възвишението се простираше старият град с типично средновековния площад, обграден с прилепени една до друга сгради, много паметници, фонтани със скулптурни групи, кокетни бирарии, уютни ресторантчета и различни магазини. На преден план беше готическата катедрала Свети Мартин, където през вековете са короновани много  владетели от династията Хабсбург. Някога в Пресбург (немското име на Братислава до 1919 година) е родена и Йохана Лойзингер, съпругата на Александър Батенберг. А след абдикацията през септември 1918 година Фердинанд Кобургготски продължава своя живот на стотина километра от Братислава в наследственото си имение Свети Антон. И никога не стъпва в България. Въпреки желанието му…

Сега в Словакия живеят повече от осем хиляди българи, официално признати за малцинство. В Братислава има Български културен институт, българско средно общообразователно училище „Христо Ботев” и детска градина, функционира българска православна църковна община, издава се списание „Сънародник”,  дело на ентусиасти, български дружества и съюзи…

Вървях из Братислава, правех снимки и събирах впечатления от този спокоен спретнат град, успял да съхрани през годините своята идентичност. Нищо от старината му не беше бутнато, напротив, към миналото тук се отнасят с респект и уважение. Миналото тук е неизменна част от настоящето…

Градът беше предоставил възможност и на много прокудени по една или друга причина наши сънародници да живеят тук –  честно да се трудят или да се възползват… И в този момент си отговорих на онзи въпрос: „Защо?”.

Антония Атанасова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.