Всички Го мразеха. Не, Той не си въобразяваше. Това беше самата истина. Дори и да не го казваха на глас, си го мислеха. И Той знаеше защо. Заради множеството хвръкнали шапки, заради повдигнатите поли и обърнати чадъри, заради разрошените коси и прахоляка, заради летящите найлонови торбички и хартиени кутийки…

Дори дърветата, цветята и птиците изпитваха подобно чувство – имаше обрулени листа, счупени клони, дори огънати дръвчета, приведени до земята стръкчета, забавен полет на птици…

Но Той носеше и семенца, от които поникваше нов живот. Тайнственият шепот на гората и неповторимият дъх на морето се разнасяха пак от Него. Той  гонеше облаците по небето и поръсваше зажаднялата земя с дъждовни капки.

Кой рисуваше причудливи картини през зимата и гонеше палавите снежинки?! Кой пощипваше бузките на радостните малчугани по пързалката?! Но никой не се сещаше за това. Те се ядосваха на виелиците и градоносните облаци, на наводненията и мрачното време. Дори когато искаха да изразят негативното си отношение към някого или към нещо казваха – „Вятър го вее на бял кон”, „вятърничав човек”, „вятър работа”, „гони вятъра”…

Да, Той си оставаше неразбран. Само в часовете по география разговаряха за него, а метеоролозите следяха внимателно неговата посока, за да  разгадаят времето.

Така беше открай време. Хора и Вятър, Вятър и Хора…Природата напразно се мъчеше да ги сприятели. Но Те си оставаха далечно близки и сякаш нямащи нищо общо, ама нищо общо…

Веселка Стефанова