Усещане за есен

Утринта беше свежа, но хладна. Нямаше я онази узряваща с утрото топлинка, от която се раждаше горещият ден.

По небето все по-настойчиво се забелязваше клинообразният полет на ятата лястовици. Оранжево-жълтите багри сменяха зелената премяна на дърветата. В гората привличаше червеният нюанс на някои храсти, а от зелените топчести бодилчета на кестените любопитно надничаше кафявото око. Значи пристигаше есента?!

Ето вече цяла седмица вали, тъмни парцаливи облаци са надвиснали над града. Машинално посягаш към чадъра и якето, изваждаш топли обувки.

Пространствата пред кафенетата опустяват, посетителите сгъват чадъри и бързат да се мушнат в затворените им пространства. По пейките в парковете и по улиците все по-рядко се виждат хора. Само в училищните дворове смехът и шумната гълчава не стихват. Да, есен е…

Когато мъничко тъга се прелита с радостта в душата ти, когато все по- настойчиво си казваш, че не ти е жал; за нищо сторено и отминало, за хората, които си срещал, за грешките и безмерната обич. Белите нишки в косата ти, малко помръкналият поглед, надвисналата самота и забързаните дни все по-настойчиво напомнят – есен е!

Есенна мъгла и есенна тъга в душата….Няма  детска ръка да те погали и топлото телце да се притисне до жадното за ласки сърце… няма зрими мечти и очаквана радост…Идва зима…

Бялото и студът ще се настанят в душата ти и дано само не я обледенят. Дано остане мъничко топлинка, за да скъташ огънчето на добротата. Както пък, сигурно има и щедри есени и топли зими?!

Веселка Стефанова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.