Надникване в спомена

Пея седеше вече половин час пред компютъра, но погледът й се рееше някъде отвъд стъклото на прозореца. Там, в мъглявото пространство на летния дъжд, тя търсеше образи и спомени. Една немирна капка се спусна по прозрачната повърхност, задържа се за миг и тъкмо искаше да се плъзне надолу, едно врабче я пое жадно с човчицата си. То отърси пера и оттам се пръсна малко водно облаче. Пилето не беше успяло да се скрие и дъждът намокри крилцата му. Това не го смущаваше ни най-малко, то пърхаше радостно и свежо. Почука с човка на прозореца сякаш, за да върне жената в стайната реалност.

Компютърът мамеше Пея в своя виртуален свят. Изведнъж се чу рязко извъняване и тя обърна поглед към телефона.

-Ало, Пея ли е? – приятен мъжки глас се чу в слушалката.

-Какво обичате? – отвърна тя със  сопрановия си тембър.

-Ами аз съм Деян, Деян Боевски. Мина толкова време, почти една младост и един зрял живот…

Деян, Дамян и Боян – това бяха трите „ян” в студентската им група. Никак даже не ги е забравила. С Деян и Дамян бяха съученици от езиковата гимназия, но животът реши да ги събере и на студентската банка. Е, това наистина е някакво съвпадение, телепатия или съдба – мислите й тъкмо бяха я повели натам, към безгрижието и незабравимото приятелство. Пея обичаше живота си в пансиона, в големия столичен град. Много от нещата, които преживя там й послужиха по-късно в живота.

Строгите порядки никак не я тревожеха, може би защото и вкъщи майка й беше въвела ненарушими правила. Като малко уплашено зайче се чувстваше в столицата. Но приятелите й софиянци бързо й помогнаха да намери себе си в това човешко море. Заедно подготвяха уроците си,  заедно ходеха на Витоша и на театър, а едно лято целият клас бяха на туристическо пътешествие из Родопите и Рила. Беше чудесно лято. Макар че тогава преживя и първото си лирично разочарование. Спомените, които и без друго се стрелкаха в главата й, сега изцяло я погълнаха.

-„Сколько лет, сколько зим”?! – едва успя да отговори тя на очакващия в слушалката баритон.

-Пея, помниш ли екскурзионното летуване в Родопите?! Аз често разказвам на децата си за това пътешествие. Въобще, славно си живеехме!

Значи, и той харесваше отминалия пансионски живот. Как иначе?! Той свиреше на тромпет в оркестъра на „Пансионските тигри”. Всяка събота и неделя се правеха забави. Там Пея изтанцува първото си танго, първия валс. Пея обичаше и да спортува. Тя често играеше с момчетата баскетбол и сега деликатно напомни на Деян как го е била на „21”.

-Знаеш ли Пея, много се зарадвах, когато видях, че сме заедно в студентската група. Почувствах се някак в свои води. И в университета ни беше хубаво. Аз, ти и Боян сякаш завъртяхме групата около нас, тримата „бойни” другари. Но после се пръснахме по родните места и загубихме дирите си. Аз работя в Боженци като екскурзовод и така те открих, чрез една група екскурзианти от твоя град. Направете си една екскурзия с твоя съпруг до Балкана. То какво друго ни остана?!

-Непременно! Благодаря за поканата. Ние без друго всяка есен си организираме по една по-дълга екскурзия. Този път ще е до Боженци.

-Ще ви чакам. И … се обаждай! – гласът отсреща каза „довиждане” и замлъкна.

Но Пея продължаваше да надниква в избелелите вече спомени, да съзира с късогледите си вече очи образи от детството и младостта. От време на време се изплъзваше някоя и друга въздишка, а сърцето й биеше учестено.

Навън започна да просветлява. Упорити лъчи светлина се прокрадваха между сивите облаци и тогава капките светваха като хиляди падащи звезди. А отнякъде се носеше гласът на Милица Божинова: „Аз без тебе не мога да видя на небето безкрайното синьо…”.

Веселка Стефанова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.