Сладкото опиянение от свободата, подписана и от султана в Сан Стефано, още владее българските сърца, когато идва страшната вест от Берлинския конгрес.
Отечеството злощастно е разпокъсано по волята и решенията на Великите сили. Русия, уморена и разяждана от вътрешни брожения, не съумява да се възпротиви и да запази онова, което е извоювала с кръвта и саможертвата на своите хиляди чеда. Тежка покруса обзема народа ни, недоумяващ как тъй поделят земята му между различни граници. И в изтерзаната му душа, изтърпяла цели векове чуждоробство, пламва нов блян – за целокупната България. И в Източна Румелия, и в Княжеството вярват, че това ще се случи. Още на Учредителното събрание в Търново, което се свиква наскоро след коварните кроежи на конгреса в Берлин, един депутат ще предизвиква гръмки овации с емоционалното си слово: „Целий свят знае, че всичко, което има нашият народ, освен свободата си, която дължи на Царя Освободител, спечелил си е сам. Ако има училища, си ги построява и поддържа. Ако има национална църква, сам си я добил, а не са му я добили архиереи и други личности. Имал е и единство, което Берлинският трактат развали и което пак той сам ще постигне”.
Кога и как ще стане това, още никой не знае. Но Съединението еднакво вълнува българите – оттатък и отсам Балкана. Бунтовническият дух наново се възражда, тайни и явни комитети, позиви, агитация, съзаклятия, прокламации, депеши, чети пушки – революционната екзалтация стига своя връх през 1885-та. Сърцето е Пловдив. Националният идеал привлича и обединява все повече и повече доблестни патриоти – голтаци, интелигенти, неуки, учили на Запад, гимназисти…
Неудържимо е това всенародно въодушевление, понесено и устремено с онази затрогваща сантиментално – романтична тръпка от хъшовските и хайдушки времена. И как иначе – в първите редици на поборниците за Съединението на българското отечество са Захари Стоянов, Стефан Стамболов, славният войвода Филип Тотю, майор Паница…
Някои събития и случки имат комичен ефект и придобиват вид на театрален спектакъл, но това не хвърля ни най-малко сянка връз куража и чистия порив на участниците.
И ето го големия, паметния 6 септември на 1885 година. Пловдив се вдига. С него е и войската на Източна Румелия. От Голямо Конаре е довел четата си взеизвестният и колоритен чардафон, съпровождан от смелата си годеница Делка. Той арестува генерал – губернатора Кръстевич, наречен от Захари Стоянов „треперко паша”.
Пловдив ликува. Ликуват и в Княжеството. А Европа? Тя е стресната, изненадана. Сега недоумяват Великите сили – как са го сторили българите тъй самостоятелно, без ничия помощ. Враждебно настроени, те не крият страховете си от създаването на една силна България, и все пак ще признаят Съединението – но след сръбско – българската война, която вече чука на вратата ни, и в която, напук на недоброжелателите ни, нашата млада войска ще смае с победоносния си дух.
Какво знаменателно време, какво единение – и в покруса, и в национален идеал. Оттогава – 132 години. Години, през които и до днес не успяхме да усвоим и пренесем големите исторически уроци на Съединението и в общата ни държава, в обединеното си отечество продължаваме да живеем разделени, враждуващи помежду си, забравяйки за какво въжделеха славните ни предци.
Иванка Ботева