Ля­то е. Го­ре­що, цве­т­но, во­д­но, со­ле­но, по­ня­ко­га със све­т­ка­ви­ци и ле­т­ни бу­ри, но ви­на­ги оча­к­ва­но от вси­ч­ки – мал­ки и го­ле­ми. За­що­то е вре­ме за ва­кан­ция, за пъ­ту­ва­не, за сре­щи.

И Тър­го­ви­ще е по-кра­си­во през ля­то­то с цве­т­ни­те алеи и кра­си­ви­те цве­тя ви­ся­щи от ка­ш­пи­те по ули­ч­ни­те стъл­бо­ве.

Със си­гур­ност е и по-ожи­ве­но с мно­го­то де­ца, при­ти­ч­вай­ки бо­си под ожи­ви­тел­ни­те во­д­ни струи на но­ви­те фон­та­ни пред Би­б­ли­о­те­ка­та, под уми­ли­тел­ни­те по­г­ле­ди на ба­ба и дя­до – зер вну­ци­те са им до­ш­ли на го­с­ти – да им се по­ра­д­ват, да ги по­г­ле­зят.

При­би­рат се и на­пу­с­на­ли­те ве­че до­ма по­ра­с­на­ли де­ца, ра­бо­те­щи в го­ле­ми­те гра­до­ве и чу­ж­би­на. Да на­ве­с­тят ро­ди­те­ли, ро­д­ни­ни и при­я­те­ли. Да си при­по­м­нят лю­би­ми­те ме­с­та, къ­де­то са по­ра­с­на­ли и ко­и­то ви­на­ги но­сят в ду­ша­та си, в спо­ме­ни­те си, в съ­ни­ща­та си, не­за­ви­си­мо кол­ко да­ле­ко се на­ми­рат от ро­д­ния дом.

С го­ля­мо лю­бо­пи­т­с­т­во на­б­лю­да­вах моя пле­мен­ник, кой­то на­и­с­ти­на ся­каш пре­жи­вя­ва­ше все­ки миг от де­т­с­ки­те си ва­кан­ции на се­ло при ба­ба и дя­до.

Не­пре­мен­но ис­ка­ше да по­ка­же на по­ра­с­на­ли­те си ве­че си­но­ве дър­ве­та­та, по ко­и­то се е ка­те­рил, ре­ки­ч­ка­та – във ви­ро­ве­те, на ко­я­то се е къ­пал и ло­вял мре­ни под об­ли­те й ка­мъ­ни. Да им по­ка­же ме­с­та­та на ве­се­ли иг­ри и лу­до­рии с вер­ни при­я­те­ли, къ­де са би­ли пи­лен­ца­та, а къ­де пра­сен­це­то.

Дъл­го оби­ка­ля око­ло ве­че ос­та­ря­ла­та, но от­ру­па­на с плод ран­на кру­ша, чи­и­то сла­дък плод си­гур­на съм още по­м­ни. А на връ­ща­не към Тър­го­ви­ще спря ко­ла­та край пъ­тя, за да се по­то­пят в жъл­та­та без­б­ре­ж­ност на съ­б­ра­ла­та ся­каш ця­ло­то слън­це на све­та – слън­чо­г­ле­до­ва ни­ва. Си­гур­на съм, че те­зи спо­ме­ни ще то­п­лят ду­ша­та му сле­д­ва­щи­те ня­кол­ко го­ди­ни в да­ле­ч­на Аме­ри­ка – до сле­д­ва­що­то му ид­ва­не.

Сре­щи­те са още по-оча­к­ва­ни от ро­ди­те­ли­те и бли­з­ки­те. Знам с ка­к­во не­тър­пе­ние на­ши при­я­те­ли оча­к­ват дъ­ще­ря си от да­ле­чен Ки­тай. Не са я ви­ж­да­ли ве­че две го­ди­ни. Дру­ги на­ши при­я­те­ли тре­с­ка­во по­д­го­т­вят про­г­ра­ма за три­те вну­че­та от Гер­ма­ния…

Ля­то. Пре­к­ра­с­но. Си­ньо. Си­ньо, за­що­то мо­и­те де­ца из­ра­с­на­ха с ге­ро­и­те на ис­пан­с­кия де­т­с­ки се­ри­ал „Си­ньо ля­то” и още ги по­м­нят. Си­ньо, за­що­то мо­ре­то е си­ньо, а ва­кан­ци­я­та за тях е не­ми­с­ли­ма без си­ньо­то, то­п­ло, бъл­гар­с­ко мо­ре.

Ал­бу­ми­те от еже­го­д­ни­те се­мей­ни ле­т­ни ва­кан­ции ви­на­ги са име­ну­ва­ни „си­ньо ля­то”. Хо­ри­зон­тът е в си­ньо – оби­чат пъ­ту­ва­не­то, без­б­ре­жи­е­то, сво­бо­да­та.

Се­зо­нът, в кой­то до­ри ме­ч­ти­те са в си­ньо. Вре­ме за ле­те­не, пре­за­ре­ж­да­не, но­ви пре­ди­з­ви­ка­тел­с­т­ва, но­ви по­з­нан­с­т­ва. Вре­ме да пре­от­к­ри­еш се­бе си, за­що­то все­ки е уни­ка­лен и не­по­в­то­рим, и сам тря­б­ва на на­ме­ри то­ва, ко­е­то но­си в се­бе си, да го из­ва­ди, да го ош­лай­фа и да го пре­д­ло­жи на све­та.

Сам да на­п­ра­ви из­бо­ри­те в жи­во­та си и да на­п­ра­ви своя из­бор – да ус­пее, не­за­ви­си­мо в коя то­ч­ка на све­та ще го на­п­ра­ви.

А ко­га­то до­й­де ля­то­то – все­ки се връ­ща при ко­ре­ни­те си, в ста­ро­то гне­з­до, за да съ­бе­ре но­ва енер­гия, обич и то­п­ли­на…и пак да от­ле­ти. До сле­д­ва­що­то ля­то!

Ни­на Ан­д­ре­е­ва