Откъдето и да го погледнеш, него, Ботев, взорът ти ще е все натам, към най-високото. Изправил ръст над цялата вселена. Толкова титаничен, сякаш готов да мери сили със самите богове. И толкова земен, ясен и общочеловечески разбираем. Поетически гений на 28 години. Четеш и настръхваш…

Настане вече, месец изгрее,

звезди обсипят свода небесен

гора зашуми, вятър повее –

Балканът пее хайдушка песен

…………………………………………………

Там буря кърши клонове,

а сабя ги свива на венец.

…………………………………………..

Я надуй, дядо, кавала,

след теб да викна, запея.

……………………………………………

Всичко ечи, гърми, трещи, светкавично проблясва. Образ и музика в поетично съвършенство. Това е Ботев. Но той е и романтик, мечтател. В огненото му дихание трепти нежност за първо либе, за хайдушка сватба.

После… После „вагабонтинът” от Калофер, обрекъл се на смърт за Свободата, ще събере 200 храбри юнаци с лъвчета на зелените калпаци, ще избере джумалията Никола Симов да носи байрака и ще поведе четата към поробената България. Преди да слезе на козлодуйския бряг и устните му да докоснат родната земя, от борда на „Радецки” той ще изпрати своето знаменито писмо до своята Венета: „Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе…”. И това е Ботев. Затова е велик.

Затова и днес точно по обяд ще завият сирените. За подвига. За безсмъртието. А на „Околчица” отново ще се възкачат българи – родолюбци, за да съпреживеят онзи епичен и паметен ден на буреносната 1876-та. И пак навсякъде ще отеква „Тих бял Дунав се вълнува”. Както е било всякога.

Иванка Ботева