29 април – европейски ден на солидарността между поколенията – повод да прочетем вълнуващия разказ на Мариела Петкова – ученичка от ХІІ в клас на Второ СУ „Проф. Никола Маринов“ Търговище, която развива своя талант в групата по български език и литература по проект „Твоят час“ BG05M2OP001-2.004-0004, Оперативна програма „Наука и образование за интелигентен растеж“ 2014-2020 г.

Бяла любов

 Бяла стая, бели стени, миризма на спирт, старица в болничното легло. Край нея само апарати – единствените  ѝ мостове към света на живите… Плашеща тишина.  Само звукът от апарата, който следи сърдечния ритъм и разцепва тишината.

И изведнъж – в белотата нещо сякаш изкрещя и привлече вниманието ми. Беше най-умилителната гледка в живота ми. До главата на старицата беше поставена  рисунка – много червени сърца върху белия лист. Нарисувани неумело, с криви контури, недобре оцветени, вероятно от слаба детска ръчичка. Но толкова  много любов имаше в тях. Толкова много надежда и очаквания, толкова много вяра, че тази любов ще стигне до съзнанието на болната. Всяко сърце казваше ,,Обичам те, бабо!” и ,,Чакаме те“. Любов, Любов, Любов. Тази рисунка беше Любов – чиста и бяла детска любов.

В този момент друг звук наруши моите мисли и видях как на апарата линията на сърцето се изправи. Край! Свърши се. Това, което знаехме, че  ще се случи, беше необратим факт. Нищо необичайно за медицината – хората се  раждат и умират.
Но сякаш в този миг усетих как със старата жена си отидоха  надеждите на нейните близки, как нейното внуче няма да ѝ подари повече друга рисунка, как се стичат сълзите му по меката бузка и казват ,,Сбогом, бабо!” Не я познавах, ще видя името ѝ от медицинския картон, но много ми се иска и аз да живея така, че да напусна земния свят с толкова много бяла любов…