За он­зи свръх­ен­ту­си­а­зи­ран 16 ап­рил на 1959-та, за вси­ч­ки­те 58 про­ле­ти, ле­та, есе­ни и зи­ми, за пър­ви­те и до­ш­ли­те след тях ко­ле­ги, за щу­ри­те им мла­до­с­ти, за ве­ч­на­та им влю­бе­ност в та­зи тол­ко­ва те­ж­ка, без нор­ми­ра­но ра­бо­т­но вре­ме, без оп­ре­де­лен по­чи­вен ден, но пре­к­ра­с­на жур­на­ли­с­ти­че­с­ка про­фе­сия – ДЪЛ­БОК ПО­К­ЛОН!

И как да не се уди­в­ля­ваш на уве­ре­но­ст­та им,че и тук, в про­вин­ци­ал­но­то и за­тън­те­но Тър­го­ви­ще, ста­на­ло то­ку-що ок­ръ­жен цен­тър, мо­же да се пра­ви го­лям ве­с­т­ник? Ина­че как бе­д­ни­ят мом­чур­ляк от се­ло Але­к­сан­д­ро­во Пе­т­ко Га­жо­в­с­ки, по­ви­кан и на­з­на­чен в „На­ро­д­на мла­деж”, де­лил ед­на стая с Але­к­сан­дър Фол в „Сту­ден­т­с­ка­та три­бу­на”, ра­бо­тил със Сте­ла Ави­шай, Иван Бо­шев, Ге­ор­ги То­дор­чев, Ген­чо Сто­ев, Сте­фан Про­дев и учил се от тях, дру­га­ру­вал с Да­мян Об­ре­ш­ков и Йор­дан Ра­ди­ч­ков, пил ви­но на ед­на ма­са с из­ве­с­т­ни и по-мал­ко из­ве­с­т­ни по­е­ти, пи­са­те­ли, ху­до­ж­ни­ци, ще се сбо­гу­ва със сто­ли­ч­на­та ар­ти­с­ти­ч­на бо­хе­ма, чи­и­то дух ще го сле­д­ва в об­ра­т­ния му път към ро­д­ния край и ни­ко­га не ще го ос­та­ви на ми­ра.

Ами он­зи мла­деж Иван Ян­чев, чи­е­то име сре­ща­ме в по­жъл­те­ли­те стра­ни­ци на ве­с­т­ни­ка от 1964 и 1965 го­ди­на? От­к­рит и от­к­ро­вен ди­си­дент, впо­с­ле­д­с­т­вие сти­пен­ди­ант на ЮНЕ­С­КО в Сор­бо­на­та.

Спи­рам с име­на­та. Мно­го са. Все яр­ки ли­ч­но­с­ти, ин­ди­ви­ду­а­ли­с­ти с ос­т­ри и тем­пе­ра­мен­т­ни пе­ра. Съ­п­ри­ча­с­т­ни към чо­ве­ш­ки бол­ки и съ­д­би, упо­ри­то во­ю­ва­щи с вся­ка­к­ва не­с­п­ра­ве­д­ли­вост. По те­х­ни раз­с­ле­д­ва­ния се ре­ша­ва не един се­ри­о­зен про­б­лем, сме­нят се до­ри ди­ре­к­то­ри. Тол­ко­ва са убе­ди­тел­ни и ка­те­го­ри­ч­ни в до­ка­за­тел­с­т­ва­та си, че ни­коя власт не се на­е­ма да въз­ро­п­тае, ка­мо ли да се сти­г­не до увол­не­ние на жур­на­лист.

Ти­ра­жът на пър­во­то из­да­ние на ве­с­т­ни­ка от 16 ап­рил 1959-та е „ед­ва” (тъй го оп­ре­де­лят са­ми­те му ав­то­ри) 2000 брой­ки, за да се сти­г­не ци­ф­ра­та 16 000 – 17 000. „Зна­ме”-то, зад ко­е­то ве­че стои со­ли­ден екип, пе­че­ли до­ве­ри­е­то на хо­ра­та, те го тър­сят, об­съ­ж­дат го раз­па­ле­но, въл­ну­ват се от про­че­те­но­то в не­го­ви­те стра­ни­ци.

За вче­ра, за от­ми­на­ли­те ве­с­т­ни­кар­с­ки го­ди­ни и съ­т­во­ре­но­то в тях с не­при­ми­рим дух и хъс, е на­ше­то пре­к­ло­не­ние, на­ше­то ува­же­ние, на­ши­ят ог­ро­мен ре­с­пект.

А за днес? Как гле­да­ме, как усе­ща­ме, как въз­при­е­ма­ме се­га­ш­но­то „Зна­ме”? Да, вре­ме­на­та са дру­ги, съ­в­сем раз­ли­ч­ни, по-зна­е­щи, по-ши­ро­ко скро­е­ни и за то­ва тру­д­но би­ха би­ли за­ин­т­ри­гу­ва­ни от един ску­ч­но спи­с­ван ве­с­т­ник, но как да ста­не той по-ин­те­ре­сен, по-пъ­с­тър и раз­но­о­б­ра­зен, по-по­ле­зен и не­об­хо­дим за по­ве­че чи­та­те­ли?

Ами ка­к­то са го пра­ви­ли ко­ле­ги­те в по-бли­з­ки­те и в по-от­да­ле­че­ни­те го­ди­ни – с бо­гат, ин­те­ли­ген­тен и гра­мо­тен бъл­гар­с­ки език, с яс­но из­ра­зе­на жур­на­ли­с­ти­че­с­ка по­зи­ция. Без ав­то­цен­зу­ра, без кро­ту­ва­не пред ка­к­ва­то и да е не­с­п­ра­ве­д­ли­вост, без страх да се ди­рят от­го­во­ри на най-пар­ли­ви­те въ­п­ро­си. Тол­ко­ва е тру­д­но, че ся­каш из­г­ле­ж­да по­ч­ти не­въз­мо­ж­но. Не са­мо за­що­то днес „Зна­ме” из­ли­за че­ти­ри пъ­ти в ме­се­ца с по осем стра­ни­ци и по­ра­ди то­ва не раз­по­ла­га със ста­би­лен ре­да­к­ци­о­нен екип. За то­ва ня­ма да се лее обил­но шам­пан­с­ко, ня­ма да се про­из­на­сят па­те­ти­ч­ни ре­чи пред сто офи­ци­ал­ни го­с­ти, ко­ре­с­пон­ден­ти и до­пи­с­ни­ци, ка­к­то е би­ло пре­ди. Но по­з­д­ра­в­ле­ния ще има. И мал­ка по­чер­п­ка на сре­ща с при­я­те­ли и съ­ми­ш­ле­ни­ци. На­де­ж­ди­те са не про­с­то ве­с­т­ни­кът да оце­лее и да до­ча­ка 60-тия си ро­ж­ден ден, а да въз­вър­не ня­ко­га­ш­ния си ав­то­ри­тет и пре­с­тиж.

Де­я­на се на­гър­би с из­к­лю­чи­тел­на­та от­го­вор­ност да сто­ри то­ва. Ще й тря­б­ват здра­ви не­р­ви, мно­го си­лен дух и го­ля­ма из­д­ръ­ж­ли­вост. По­же­ла­вам й ги от ця­ло­то си сър­це.

Иван­ка Бо­те­ва