“Душата се лекува, когато е сред децата”

Интервю със Стефка Петрова – богослов, ръководител на Неделното училище

-Как чо­век ка­то Вас с бо­го­с­ло­в­с­ка на­г­ла­са  ос­ми­с­ля дни­те пре­ди пра­з­ни­ка на пра­з­ни­ци­те Ве­ли­к­ден, г-жо Петрова?

-В те­зи пре­д­ве­ли­к­ден­с­ки дни си спом­ням за две ду­ми­ч­ки-  СМИ­РЕ­НИЕ и ТЪР­ПЕ­НИЕ.

По вре­ме на по­с­ти че­с­то спо­ме­на­ва­ме ду­ма­та „сми­ре­ние”, ко­я­то оз­на­ча­ва  „с мир”. Сми­ре­ни­е­то го раз­би­рам ка­то от­съ­с­т­вие на гор­дост, его­и­зъм и же­ла­ние за на­д­мо­щие над хо­ра­та. Мно­го е тру­д­но да се сми­ря­ва­ме пред на­ши­те бли­ж­ни. Вме­с­то то­ва, из­пи­т­ва­ме пре­въз­хо­д­с­т­во над дру­ги­те, за­що­то се счи­та­ме за по-до­б­ри, до­ри и ко­га­то има­ме мно­го го­ле­ми „тре­с­ки за дя­ла­не”. Ние ви­на­ги оп­ра­в­да­ва­ме  сво­и­те не­до­с­та­тъ­ци, ви­на­ги ги обя­с­ня­ва­ме. Сми­ре­ние, оз­на­ча­ва и мир в от­но­ше­ни­я­та ни с хо­ра­та, мир със се­бе си.  А ка­то имаш мир със се­бе си – ще си го­тов и да оби­чаш. Да се по­д­го­т­виш да оби­чаш, то­ва е по­с­тът. Да не об­ръ­щаш тол­ко­ва вни­ма­ние на се­бе си, на то­ва ка­к­во ядеш, ка­к­во пи­еш, а да се на­с­т­ро­иш за ра­до­ст­та от об­щу­ва­не­то. Да по­г­ле­д­неш то­ва, ко­е­то до­се­га не си ви­ж­дал и са­мо си ми­на­вал по­к­рай не­го, без да му об­ръ­щаш вни­ма­ние. И дру­го ……….ми­с­ля и за то­ва- как да при­до­бия  по­ве­че тър­пе­ние. Бла­го­да­тел, ко­я­то ни ли­п­с­ва. За­що­то да има­ме вси­ч­ко и, ако мо­же да е ве­д­на­га, не­у­се­т­но се е пре­вър­на­ло в же­ла­ние от пър­во­с­те­пен­но зна­че­ние. Да бър­за­ме да на­п­ра­вим не­що и за не­го да бъ­дем въз­на­г­ра­де­ни ве­д­на­га … Да сме не­тър­пе­ли­ви в за­по­ч­ва­не­то на дру­го на­чи­на­ние, та и за не­го да ни пла­тят……. И все­ки ден е та­ка. Пра­з­ни­ци­те на Цър­к­ва­та не са при­по­м­ня­не на съ­би­тия, не са пра­з­ну­ва­ния, ка­к­то ние ги раз­би­ра­ме, а дни и ча­со­ве, в ко­и­то Бог да­ва осо­бе­на бла­го­дат на Сво­я­та Цър­к­ва, на хо­ра­та.   Хри­с­ти­ян­с­т­во­то не е про­с­то тра­ди­ция, аб­с­т­ра­к­т­на вя­ра или по­ка­з­на об­ре­д­ност, а на­чин на жи­вот. Жи­вот с Бо­га, по Не­го­ви­те пра­ви­ла и за­ко­ни! Жи­вот, в кой­то има тру­д­но­с­ти, но е бла­го­да­тен и во­ди към спа­се­ние на ду­ша­та!  Та­ки­ва  осо­бе­ни дни за ду­ша­та са път, све­тъл и бла­го­да­тен път към Въз­к­ре­се­ние Хри­с­то­во.

-Как ще въ­ве­ж­да­ме мла­ди­те във вя­ра­та? Оп­ти­мист ли сте за бъ­де­ще­то на ве­ро­у­че­ни­е­то сред по­д­ра­с­т­ва­щи­те?

-Вся­ка не­де­ля, ча­со­ве­те в хра­ма с де­ца­та се пре­в­ръ­щат в при­я­тел­с­ки раз­го­во­ри  за то­ва – ка­к­во пир­те­с­ня­ва мла­ди­те хо­ра, за то­ва- как се спра­вят с пре­ди­з­ви­ка­тел­с­т­ва­та еже­д­не­в­но и  по­вяр­вай­те – все­ки път аз се уча от тях, от мал­ки­те на ра­зум, на че­с­т­ност и  от­к­ри­тост , на то­ва как ис­к­ре­но да по­п­ла­ча, ко­га­то то­ва ми е ну­ж­но. На ок­т­рит раз­го­вор с Бо­га, на  пра­вил­на­та мо­ли­т­ва- без по­за, без па­ра­д­ност и без ли­це­ме­рие. И се за­ре­ж­дам с оно­ва , ко­е­то тол­ко­ва мно­го ни ли­п­с­ва на нас , въз­ра­с­т­ни­те. Ето , то­ва са де­ца­та за мен. И ка­к­то е ка­зал  го­ле­ми­ят  ф.До­с­то­е­в­с­ки- „Ду­ша­та се ле­ку­ва, ко­га­то е сред де­ца”.  Не мо­га да опи­ша как се чу­с­т­вам, ко­га­то чуя  за еже­д­не­в­ни­те „по­д­ви­зи” на един или друг млад „ге­рой”- на­бил ня­ко­го до смърт, уда­рил учи­тел, тръ­г­нал да се са­мо­у­би­ва,  ог­ра­бил въз­ра­с­тен чо­век, взел ко­ла­та на бли­зък и я блъ­с­нал, до­ка­то се фу­кал кол­ко е як, изо­б­що все „ге­рой­с­ки” по­с­тъ­п­ки, ко­и­то ще го „ут­вър­дят” ка­то до­с­то­ен пре­д­с­та­ви­тел на на­ше­то вре­ме! Ужа­ся­ва­що! И най- ло­шо­то е, че не осъ­з­на­ват, че са на­ра­ни­ли ня­ко­го: ро­ди­те­ли, бли­з­ки, при­я­те­ли. Но, аз съм убе­де­на, че Бог ня­ма да ос­та­ви  че­да­та си и се ра­д­вам  ис­тин­с­ки, ко­га­то ви­дя, че в не­де­ля  ви­на­ги има мла­ди хо­ра в хра­ма. А  де­ца­та не мо­гат да се пре­с­т­ру­ват. Щом са там , зна­чи имат по­т­ре­б­ност от то­ва. Ми­на­ла­та не­де­ля , на Св.Ли­тур­гия при­съ­с­т­ва­ха и ня­кол­ко от ве­че  по­ра­с­тна­ли­те  ми  уче­ни­ци от не­дел­но­то учи­ли­ще . Ве­че го­ле­ми,  ус­пе­ли и  до­б­ри хо­ра със сво­и­те се­мей­с­т­ва. То­ва ме из­пъл­ва с  до­за опи­ти­ми­зъм  и ра­дост.  Се­га, ко­га­то по­с­ре­ща­ме мал­кия чо­век в хра­ма,  му по­ма­га­ме де се ут­вър­ди  в хри­с­ти­ян­с­ка­та  вя­ра и да  я сле­д­ва в жи­во­та си. Уча­с­ти­е­то в бо­го­с­лу­же­ни­е­то, обо­га­тя­ва­не­то на по­з­на­ни­я­та за Пра­во­с­ла­в­на­та вя­ра ще по­мо­г­нат на де­ца­та да на­ме­рят  у се­бе си по­ло­жи­тел­ни ка­че­с­т­ва ка­то ми­ло­сър­дие, про­ш­ка, вза­и­мо­по­мощ. Вя­ра­та ще им по­мо­г­не да раз­по­з­на­ват пра­вил­но до­б­ро­то и  кра­си­во­то, ще им по­мо­г­не да из­ра­с­т­нат ка­то пъл­но­цен­ни ли­ч­но­с­ти.  Вя­ра­та ни да­ва  пре­д­с­та­ва ка­к­во е иде­ал за чо­ве­ш­ко по­ве­де­ние. Де­те­то, ко­е­то ще ста­не по­с­те­пен­но въз­ра­с­тен чо­век, ви­на­ги ще се раз­с­т­рой­ва , ко­га­то из­ме­ни на Хри­с­то­ви­те при­н­ци­пи. Кой хри­с­ти­я­нин ще на­к­ле­ве­ти лъ­ж­ли­во свой ко­ле­га , за да за­е­ме по- ви­со­ка по­зи­ция в ра­бо­та­та? Къ­де се то­ле­ри­рат кра­ж­би­те, гру­бо­ст­та  и лъ­жа­та? В кое хри­с­ти­ян­с­ко се­мей­с­т­во е до­б­ре при­е­та из­не­вя­ра­та и аг­ре­си­я­та?

-За съ­жа­ле­ние, по­ве­че от дне­ш­ни­те ро­ди­те­ли /те са­ми при­з­на­ват то­ва/  са из­ра­с­на­ли без жи­ви­тел­на­та връ­з­ка с Бо­га и усе­щат та­зи пра­з­ни­на, опи­т­вай­ки се да я за­пъл­нят по раз­ли­ч­ни, но бе­зу­с­пе­ш­ни на­чи­ни. Та­ка, въз­ра­с­т­ни­те не ус­пя­ват да на­у­чат и сво­и­те де­ца да оби­чат и да се до­ве­ря­ват на Бо­га, ка­то тър­сят от Не­го по­мощ и уте­ха.

-То­ва е ед­на от при­чи­ни­те жи­во­тът на съ­в­ре­мен­ни­те хо­ра да е бе­ля­зан от по­с­то­ян­на тре­во­ж­ност, стрес, на­пре­же­ние и от­ча­я­ние. И ро­ди­те­ли, и де­ца се ну­ж­да­ят от зна­ние за Бо­га и от хо­ра, ко­и­то да ги на­у­чат да жи­ве­ят с Бо­га. За­то­ва и  Цър­к­ва­та  на­ри­ча вси­ч­ки чо­ве­ци свои че­да, за­що­то, не­за­ви­си­мо от сво­я­та въз­раст, те имат ну­ж­да от по­д­к­ре­па и ду­хо­в­но на­с­та­в­ле­ние. Ис­ка ми се да за­вър­ша  с  об­ръ­ще­ние към май­ки­те и ба­щи­те – во­де­те по-че­с­то де­ца­та си в хра­ма и там с об­щи уси­лия – на ду­хо­в­ни­ци и ро­ди­те­ли, да раз­к­ри­ем на най-мал­ки­те хри­с­ти­я­ни чу­д­ния без­к­ра­ен свят на Бо­жи­я­та лю­бов, да ги при­об­щим към об­щ­но­ст­та на Цър­к­ва­та, къ­де­то ви­на­ги ще на­ме­рят  по­д­к­ре­па и ще се на­у­чат да бъ­дат до­б­ри и от­го­вор­ни към се­бе си и бли­ж­ни­те, за да ста­нат за­вър­ше­ни хар­мо­ни­ч­ни ли­ч­но­с­ти. А за то­ва сме от­го­вор­ни ние, въз­ра­с­т­ни­те.

Де­я­на Въл­че­ва

Сн.: Симона Алексиева

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.