Интервю с Йордан Минчев

-Ко­га­то че­тох тво­и­те са­ти­ри­ч­ни раз­ка­зи, все те ви­ж­дах ка­то ка­фе­джия в ка­фе­не­то на пар­ла­мен­та, не в тво­е­то Дан­ко­во ка­фе­не, ка­к­то ти пи­шеш. 

За­що не се ори­ен­ти­раш по-на­го­ре, от­там мо­же да из­ле­зе не­що по-зна­чи­мо и по­у­чи­тел­но за по­ко­ле­ни­я­та. Ония хо­ра са от­б­ра­ни хо­ра, не са ка­то в тво­е­то квар­тал­но ка­фе­не…

-Мо­же би за­що­то ще­ше да се за­гу­би об­ра­т­на­та връ­з­ка. В Дан­ко­во­то ка­фе­не не­ща­та са яс­ни- по­ли­ти­ци­те тво­рят глу­по­с­ти, а по­се­ти­те­ли­те ги об­съ­ж­дат. В об­ра­т­ния ва­ри­ант, ка­к­во­то и да съ­т­во­рят по­се­ти­те­ли­те на ка­фе­не­то, по­ли­ти­ци­те не ги ин­те­ре­су­ва. Та­зи за­г­ри­же­ност за на­ро­да я за­бе­ля­з­ва­ме са­мо пре­ди­з­бор­но. Още си об­ли­з­ва­ме ме­да, с кой­то ни за­ли­ва­ха. Ня­кои мо­же би си ми­с­лят, че ако бях ка­фе­джия в пар­ла­мен­тар­но­то ка­фе­не, ще­ше да има ба­к­ши­ши, ко­и­то са не­що не­ми­с­ли­мо в Дан­ко­во­то ка­фе­не. На тия хо­ра ис­кам да ка­жа, че там ба­к­ши­ши­те щя­ха да ми ги обе­ща­ват са­мо. По на­вик.

-Пи­шеш, че у нас при­з­на­ни­е­то ид­ва след по­к­ло­не­ни­е­то. То­ва, спо­ред теб , от мъ­д­рост ли е или от глу­пост?

-И ед­но­то, и дру­го­то. Ед­на ема­на­ция от две­те. Не знам да­ли е от пра­во­с­ла­ви­е­то или от не­що дру­го, но ние че­с­т­ва­ме по-тър­же­с­т­ве­но Въз­к­ре­се­ние, а не Ро­ж­де­с­т­во. Ве­д­на­га си при­по­м­ням ед­но сти­хо­т­во­ре­ние на Хри­с­то Ра­де­в­с­ки..”Жи­во­тът е иро­ния же­с­то­ка. Ко­га ки­пиш в ам­би­ция и страст, то вси­ч­ки те на­ви­к­ват и те хо­кат. Уга­с­ваш ли, на по­чит си то­газ”…Та за то­ва ста­ва­ше въ­п­рос, да сте чу­ли да са на­г­ра­ди­ли млад спе­ци­а­лист или тво­рец? Все за ця­ло­с­т­но твор­че­с­т­во и при­нос през го­ди­ни­те. Вме­с­то да по­о­щ­ря­ва­ме мла­ди­те, да им да­дем кри­ле да ли­т­нат по- ви­со­ко, ка­дим та­мян и ле­ем елей за хо­ра, ко­и­то са да­ли своя при­нос в го­ди­ни­те и кро­т­ко би тря­б­ва­ло да си до­из­жи­ве­ят жи­во­та.

-На ед­на от сте­ни­те на тра­фо­по­с­та, кой­то се на­ми­ра в съ­се­д­с­т­во с ху­до­же­с­т­ве­на­та га­ле­рия, са на­ри­су­ва­ни ов­це. Ед­на­та бле­ей­ки ка­з­ва: Мно­го сме – е -е. Ти ка­къв текст би до­ба­вил?

-Ами…мно­го сме. Кол­ко ов­ча­ри се сме­ни­ха, а ние сме си все съ­щи­те. Вър­вим след ов­ча­ря гла­д­ни, към ту­ч­ни­те па­си­ща, ко­и­то ни е обе­щал, и въ­о­б­ще не за­бе­ля­з­ва­ме как уши­те му мър­дат. А те мър­дат що­то дъ­в­че, до­ка­то ние пре­г­ри­з­ва­ме тук- та­ме ня­коя тре­ви­ч­ка. То­ва, че сме мно­го, не ни пра­ви ни­то по-ум­ни, ни­то по-мал­ко ов­це. До­ят ни, стри­жат ни и пер­ма­нен­т­но ни обе­ща­ват, че ще ни хра­нят. А ка­къв текст бих на­пи­сал? Бих про­дъл­жил са­мо… „Мно­го сме – е -е и сме все съ­щи­те­е­ее”…

-Спом­няш ли си в на­ча­ло­то на 90-те го­ди­ни, кол­ко ак­ту­а­лен бе­ше въ­п­ро­сът: „Шъ са уп­ра­вим ли?” Се­га, от ди­с­тан­ци­я­та на вре­ме­то, ка­къв е тво­ят от­го­вор?

-Да. Ка­те­го­ри­ч­но. Ко­га? Не хо­дя по пре­ди­з­бор­ни съ­б­ра­ния, за да мо­га да ка­жа. Аз съм чо­век вяр­ващ и про­дъл­жа­вам да вяр­вам, че сме де­ца­та на Мой­сей. Тия, ко­и­то ги е во­дил 40 го­ди­ни през пу­с­ти­ня­та, до­ка­то не ум­ре и по­с­ле­д­ни­ят, кой­то по­м­ни ро­б­с­т­во­то.

В на­шия слу­чай ев­ти­ния са­лам от 2.20, кой­то мно­го ха­ре­с­ва­х­ме. Най -ве­че за­що­то бе­ше ев­тин. И се­га има хо­ра, ко­и­то още въз­ди­шат по не­го. То­ва им е сми­съ­лът на жи­во­та- ев­ти­ния са­лам. И ни­кой не си спом­ня, че вер­ни на се­бе си, бя­х­ме го кръ­с­ти­ли „Ку­че­ш­ка ра­дост”. Ка­то по­г­ле­д­на, има­ме още 12 го­ди­ни. В по­с­ле­д­но вре­ме по­ч­на­ха да се про­к­ра­д­ват ня­ка­к­ви съм­не­ния, но про­дъл­жа­вам да го вяр­вам. Чо­век все тря­б­ва да вяр­ва в не­що.Аз вяр­вам, че ще ста­нем мал­ко по­ве­че чо­ве­ци и ще из­ле­зем от пу­с­ти­ня­та.

Радка Иванова