Имам житейската съдба на една от т.н. съсловие на хората с увреждания и винаги съм се съобразявала с реалностите в моята страна.
При нас хората с физически проблеми са обект на нагласи и практики, наследени от миналото, когато повечето от тях са били изолирани и обгрижвани от семействата си. За щастие не навсякъде е така.
Наскоро имах случай да посетя Виена на екскурзия с група и още първия ден останах изненадана- още на летището ме поеха с инвалидна количка, за която предварително бях деликатно попитана дали ще желая да ползвам, за да не се изморявам /принципно се движа с придружител и не ползвам помощни средства/.Услугата беше безплатна.
Много скоро разбрах, че навсякъде тук се отнасят с респект и уважение към човешкото страдание-тихо, коректно, приветливо, без каквато и да било показност. Тук никой не се кръсти и не чука на дърво /Дано на него не му се случи!/ при вида на човек с физически недъг, а децата не имитират дефектната му походка. Всички асансьори в хотели, музеи и в транспорта / на места етажиран/ работят безпрепятствено, удобни и лесни за ползване от хора със специфични потребности, възрастни и майки с колички. Когато трябваше да вляза в трамвай, реших да изчакам следващия с надеждата да е по-нисък. Докато се чудех какво да правя и как да стъпя, ако реша да рискувам, пред мен беше спусната платформа на нужното ниво и без усилие влязох в превозното средство. Всякакъв вид транспорт тук е безплатен за хората с увреждания и техните придружители.
На пешеходна пътека превозните средства стоят като заковани дори на червено, докато човекът, който пресича платното, стъпи на отсрещния тротоар. Има набраздени пешеходни линии и всеки незрящ може да се придвижва с лекота. Казаха, че тук глобите при нарушение на правилата са солидни. Може и така да е, но от страх от санкция ли в транспорта стават поне пет човека да отстъпят местото си при появата на човек с видим физически проблем?! А на места, където има „опашка”, инвалидите се пропускат веднага с едно непривично за нас великодушие, без досада /сякаш някои имат сключена доживотна застраховка срещу подобна участ/.
Влязох в една аптека да си купя хапче против главоболие. Какво беше учудването ми, когато аптекарката ми подаде и чаша вода. В този невероятен град Виена навсякъде имаше спокойствие, уют, изключителна чистота…Бях взела със себе си в багажа сгъваемо столче, но остана неизползвано. Носех си и секундно лепило, тъй като с моята походка често пъти по неравните наши тротоари обувките ми се разлепят. Също остана неизползвано, тротоарите във Виена навсякъде са абсолютно гладки, чисти и удобно скосени.
Тук хората не знаят какво е чалга- отвсякъде звучат тихо и ненатрапчиво валсовете на Щраус, а също Моцарт и Бетховен. Във Виена в музеите и дворците, ако инвалидът е в група, първо той се допуска до касата и експозицията-понякога безплатно или с 50% намаление. И отново предлагат количка, а също така и аудиогид на съответния език.
На връщане на Виенската аерогара също първо на инвалида в групата се издава билет и се пита-не желае ли място до прозореца. Едва сега проумях какво са означавали думите на туроператора, когато казах, че аз като инвалид ще се съобразявам с групата. Беше ми отговорено:”Не, госпожо, групата ще се съобразява с Вас”, което, признавам, тогава ми прозвуча странно, почти невъзможно… Сега този отговор ми стана ясен.
Пиша всичко това, защото много бих искала хората в риск да знаят, че някъде по света има и друго отношение съм събратята им по съдба. Напоследък до нас достигат сведения за различни житейски трагедии-в Куклен, в началото на декември, майка на 81 г. с дъщеря Ангелина/50 г./ и син Христо, и двамата с увреждания, бяха намерени мъртви. През януари в Благоевград майка на 67 г. получава инфаркт, а 31-годишната й парализирана дъщеря престоява дни до трупа на майка си, бавно умирайки от студ и глад. За съжаление, подобни трагедии в 21 век в европейска България вече са ежедневие. Единствените виновни са мъртвите, но едва ли можем да ги виним, че са търсили съдба, различна от живот в социално заведение под чужд контрол.
Програмите за личен асистент у нас са с ограничен достъп, а щом свършат, не се знае кога ще има пак. Затова и някои родители цял живот работят като асистенти на детето си. А какво става, когато същото това дете стане на 50-60 г, а родителите изнемощеят или си отидат от този свят?!…
След екскурзията във Виена си мисля, че и в България би могло да се направят неща, за които не се изискват кой знае колко усилия и средства, а понякога е достатъчна и само една дума, за да накараш хората със страдание да се почувстват достойно
…Навръщане в самолета си избрах място до прозореца. Полетяхме…В душата ми звучеше валсова мелодия, а под нас остана Виена- ослепителна, величествена, достолепна, неповторима и…човечна, много човечна!….
Г.ГЕОРГИЕВА