СЛЯПАТА ВАЙША

С ля­во­то око ви­ж­да­ла са­мо на­зад, в ми­на­ло­то, а с дя­с­но­то – един­с­т­ве­но оно­ва, ко­е­то има­ло да ста­ва в бъ­де­ще­то. И ма­кар две­те й очи да би­ли от­во­ре­ни ка­то на вси­ч­ки зря­щи, Вай­ша все ед­но би­ла сля­па.

Сля­па­та Вай­ша й ви­ка­ли вси­ч­ки. Ря­д­ко из­ли­за­ла от къ­щи, а в дво­ра хо­де­ла с про­те­г­на­ти ръ­це, блъ­с­ка­ла се в че­ре­ша­та, де­ря­ла се из къ­пи­ни­те и съ­ба­ря­ла грън­ци­те под сай­ван­та. Че­ре­ша­та, къ­пи­ни­те и грън­ци­те не съ­ще­с­т­ву­ва­ли за нея, та­ка ка­к­то не съ­ще­с­т­ву­вал и дне­ш­ни­ят ден. За ля­во­то й око те още не би­ли до­ш­ли от пръ­ст­та, за дя­с­но­то й би­ли ве­че по­ве­х­на­ли или ста­на­ли на пръст.

До­ка­то Вай­ша би­ла още мал­ка, май­ка й пър­ва за­бе­ля­за­ла стран­на­та й сле­по­та. От­къ­де да зна­е­ла, че за ля­во­то око на Вай­ша же­на­та, на­д­ве­се­на над нея, е то­ку-що про­хо­ди­ло мо­ми­чен­це, а за дя­с­но­то – гро­з­на, из­к­ри­ве­на ста­ри­ца.

Ко­га­то Вай­ша про­го­во­ри­ла и за­по­ч­на­ла не­с­вър­за­но да обя­с­ня­ва ка­к­во ви­ж­да, ре­ши­ли, че на очи­те й  е на­п­ра­ве­на чер­на ма­гия. Про­то­чи­ла се ед­на вър­во­ли­ца ба­би­ч­ки, плю­е­ли през ра­мо, дър­па­ли си уши­те и цъ­ка­ли с език.

Да пие бо­жу­ро­во се­ме пре­ди из­г­рев слън­це 40 дни се­ки ден… От яс­т­реб жлъ­ч­ка да сго­ри и да я на­ло­жи на око­то, до­р­де е то­п­ла още… От чер­на ко­ко­ш­ка во­де­ни­ца­та да обе­лиш, сал ко­жа­та, лю­с­па­та, и я ту­ри на очи­те…

Са­мо ед­на от ба­би­те се­дя­ла от­с­т­ра­ни, кла­те­ла ко­с­те­нур­ча­та си гла­ва и ни­що не ка­з­ва­ла. На­к­рая, ка­то ста­на­ла да си хо­ди по­дир вси­ч­ки, ре­к­ла ти­хо, че от ни­що фай­да ня­ма да има, до­ка­то не се на­ме­ри не­що, ко­е­то да й съ­бе­ре очи­те и да я вър­не на тоя свят.

Ра­с­ла, по­ра­с­ла Вай­ша, ста­на­ла ху­ба­ва мла­да же­на. До­ри то­ва, че ля­во­то й око би­ло ка­фя­во, а дя­с­но­то зе­ле­но, са­мо уд­во­я­ва­ло ху­бо­ст­та й.

До­шъл един ден млад мъж да я ис­ка за же­на, за­с­та­нал пред Вай­ша, а тя гле­да­ла към не­го и го ви­ж­да­ла та­ка:

Ля­во: Бо­же, то­ва ли со­по­ли­во мом­чен­це до­ш­ло да ме ис­ка, ми­ло­то, ри­з­ка­та му от­вън­ка, ко­лен­ца­та ожу­ле­ни, че аз на не­го май­ка мо­га да съм му, а те го пра­ти­ли да ме ис­ка за бул­ка, ше­га да си би­ят, бо­же…

Дя­с­но: Ръ­це­те му тре­пе­рят, ко­с­ми­те му по­бе­ле­ли, гре­хо­та е, бо­же, ама на пръст ми­ри­ше, за път му е до­ш­ло вре­ме­то, а той бул­ка ис­ка, как да си ле­г­на с не­го, с ка­к­ви очи да го гле­дам, бо­же…

И тъй се по­в­та­ря­ла ис­то­ри­я­та с все­ки, кой­то ид­вал. Не се на­ме­рил оня, де­то да й съ­бе­ре очи­те.

Ми­на­ли го­ди­ни, ху­ба­ва­та Вай­ша все та­ка про­дъл­жа­ва­ла да жи­вее с ед­но­то око в ми­на­ло­то, а с дру­го­то да­леч в дни­те, ко­и­то пре­д­с­то­я­ли. По­ня­ко­га гра­ни­ци­те, в ко­и­то ви­ж­да­ла, се сви­ва­ли съ­в­сем, аха да се съ­бе­рат в дне­с­ка­ш­но­то. Но до­ка­то за дя­с­но­то око слън­це­то то­ку из­г­ря­ва­ло, за ля­во­то ве­че се обел­ва­ла ме­се­чи­на­та. Друг път оба­че раз­с­то­я­ни­е­то ме­ж­ду ми­на­ло и бъ­де­ще бя­с­но се удъл­жа­ва­ло и Вай­ша ше­п­не­ла как спо­ред ля­во­то й око зе­мя­та е още пу­с­та и не­у­с­т­ро­е­на, тъм­ни­на по­к­ри­ва без­д­на­та и не­що (ня­ма­ла ду­ма за не­го) се но­се­ло над во­да­та. А в съ­що­то вре­ме пред дя­с­но­то око се явя­вал че­т­вър­тит град с дъл­жи­на, ра­в­на на ши­ро­чи­на­та му, а гра­д­с­ки­те сте­ни би­ли ук­ра­се­ни с вся­ка­к­ви скъ­по­цен­ни ка­мъ­ни – пър­ви­ят ка­мък бил яс­пис, вто­ри­ят са­п­фир, тре­ти­ят хал­ки­дон, че­т­вър­ти­ят сма­рагд, пе­ти­ят сар­до­никс и т.н.

И ве­чер, ка­то си ле­г­не­ла Вай­ша, пак ня­ма­ло по­кой за очи­те й. Съ­ни­ща­та й се раз­д­во­я­ва­ли ка­то змий­с­ки език и до­ка­то в съ­ня на ед­но­то око го­не­ла пе­пе­ру­ди­те, а бо­жу­ри­те ве­че би­ли ви­со­ки кол­ко­то нея, то в съ­ня на дру­го­то бо­жу­ри­те би­ли от­къ­с­на­ти и по­к­ри­ва­ли ця­ло­то й вко­ча­не­но тя­ло, а над ли­це­то й се го­не­ли дру­ги пе­пе­ру­ди.

До­те­г­на­ло й на Вай­ша та­ка да жи­вее. На­ми­с­ли­ла ве­д­нъж са­ма да си из­че­гър­та ед­но­то око, с пръ­с­ти да го от­с­ку­б­не. До­б­ре, ама кое да бъ­де око­то. Ако из­ва­де­ла ля­во­то, все ед­но да жи­вее са­мо в оно­ва, ко­е­то ид­ва, а то ни­как не се за­да­ва­ло до­б­ро. И с ко­го щя­ла да жи­вее в ид­но­то, ко­го щя­ла да по­з­на­ва. Ами да из­ва­ди то­га­ва дя­с­но­то. Ми­на­ли­те дни ви­на­ги са по-ую­т­ни, по-си­гур­ни. Ама пък как ще гле­да май­ка си и ба­ща си ка­то со­по­ли­ви де­чи­ца, как ще им ви­ка, как ще жи­вее с тях. Ня­ма­ло спа­се­ние за Вай­ша ни в ми­на­ло­то, ни в бъ­де­ще­то.

Ня­ма край та­зи ис­то­рия. За­що­то не се на­ме­ри­ло ни­що на тоя свят, ко­е­то да съ­бе­ре очи­те на Вай­ша, да бъ­де ед­на­к­во ка­к­то за ля­во­то, та­ка и за дя­с­но­то й око.

А ако и ти, че­тя­щи, ка­то си за­т­во­риш дя­с­но­то око и про­че­теш та­зи ис­то­рия са­мо с ля­во­то, не ви­диш ни­ка­к­ви бу­к­ви и ни­ка­к­ва ис­то­рия, а са­мо чист лист от­пре­ди ис­то­ри­я­та, или пък и лист не ви­диш, а ви­диш дър­во­то, от ко­е­то е на­п­ра­вен, те­ж­ко ти.

Ако пък си за­т­во­риш ля­во­то око и про­че­теш вси­ч­ко с дя­с­но­то, и пак не ви­диш бу­к­ви­те, за­що­то са се из­ли­чи­ли ве­че, а хар­ти­я­та се е спра­ши­ла на бя­ла пе­пел, те­ж­ко ми. Или че­теш с очи­те на сля­па­та Вай­ша, или та­зи ис­то­рия е тол­ко­ва не­т­рай­на, кол­ко­то е не­т­рай­но то­ва пар­че хар­тия и то­зи уве­х­ващ свят.

Георги Господинов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.