За повечето от нас Юлия ПИСКУЛИЙСКА е добре познато име на журналистка, публицистка и белетристка. Работила е в отдел „Култура“ на в.“Труд“, отдел „Публицистика“ на сп.“Пламък“, в „Словото“, два мандата е зам.-председател по професионално-творчески въпроси на Съюза на българските журналисти. Не престава да твори, наскоро представи поредната си стихосбирка „Диво цвете“.
От години Ю.Пискулийска е голям приятел на търговищките журналисти. По-долу поместваме написаното от нея специално за читателите на „Знаме“:
Има хора, с които се виждаме рядко. Или много рядко. С които дори сме на „вие“, защото не сме успели да прескочим онази тъничка черта, която ни отделя от излишно фамилиарничене с много уважаван човек. И въпреки това всички разстояния са стопени. Като километри, като духовни далечини…
Имаш чувството, че ей сега можеш да срежеш стената на въздуха и да подадеш ръка точно на определени от сърцето и разума ти личности. Имам в живота си такива присъствия. Избрани от мен заради величието на духа и естествената и не позираща човечност. Един от тях е проф. д-р Кирил Романски – един от авторитетите в неврохирургията в България. Не съм броила колко пъти съм набирала телефона му, когато бях зам.-председател в Съюза на българските журналисти, за да го помоля за консултация на сложна диагноза, за оперативна намеса…Никога не ми е отказал. Не ме е препращал към друг ден. Никакви уговорки. Става дума за човешки живот. И толкова. Това не е просто доброта. Нито просто интгелигентност. Нито само висок професионализъм. Това е човешка нагласа да изведеш всичките си интелектуални сили и професионални умения, за да помогнеш.
Отдавна имаме уговорка просто да пием едно кафе, да му дам книга, в която съм писала за него, да пресрещнем думите си в едно светло духовно пространство. И все не успяваме. За него няма събота, неделя. Оперира. Спасява…
Имам позната, която оперира от тумор и тя го превърна в свой Бог. Оплете му невероятен пуловер. Не съм го питала дали го е обличал. Но знам – зарадвал се е, макар да изглежда точно „затворен“…
Много неща от моята съдба на журналист съм затворила зад гърба си, но понякога внезапно изникват…Сетих се как Кирил Романски спаси колегата ни от Търговище Божидар Попов. Д. Вълчева беше председател на дружеството тогава, обади ми се, беше въпрос на часове Божидар да оживее, трябваше с безнадеждното си положение да тръгне от Търговище, вече почти неподвижен…Припряно обяснявам на Кирил Романски, веднага разбира ситуацията, казва, че още на другата сутрин го чака в операционната…Не само го спаси. Лев не му взе. Той е такъв. Човек на клетвата… Щастлива съм, че го познавам. Че мога да бъда едно малко мостче, по което тежко болен ще стигне до него. Вярвам не само на професионализма му. А на интелигентността, която се изразява в уважение към всеки човек и желание да бъде продължен един живот. Ръцете му са златни…
Толкова съдби срещам…И когато ме настигне усещането за стопени разстояния, за подадена ръка, за неподправена доброта, се вълнувам. След толкова години, в които Божидар е посрещал пролети, лета, есени, зими…му пожелавам да е здрав, да налее една чаша вино освен своята, да я погледне и да каже: „Наздраве, професоре, жив съм…“ Вярвам, че такива думи се движат по въздушните облаци на духовните пространства. И разстояния няма.