Баща ми работеше с мелничаря Сейдали Салъков на мелницата. Бяха смлели ярма за тях и за нас. И аз отидох да я взема. Натоварихме чувалите. Прекара баща ми воловете с каруцата през реката и аз тръгнах по средния път. И като стигнах до „Чаирлъка“, гледам, покрай дерето направен път за слизане. Кривнах и тръгнах по същия път. Влязох на Салим Алиев в нивата. А той оре с жена си!

Но се ядосал яко. И как не – да ти направят път през нивата! И то трамбован път. Кой знае колко коли, хора и животни са минали по него. Човекът пък се опитва да оре с дървено рало и да го сее с жито. И то не се откъсва! Но, нали е път и аз вървя. Като ме види той се изправи пред мене със стиснати юмруци и каза:

– Няма да минеш от тука! Това не е път! Назад! Назад!

– Чакай бе, бате Салим, моля ти се! Аз за първи път слизам. И не мога да се върна с тази товарна кола назад, през този синор.

– Не, не ме интересува! Назад! Няма да минеш и – туйто!

Жена му се моли:

– Остави го, мъжо, остави го! Остави нека да мине човека!

Не се съгласи бате Салим. И аз се чудех откъде да мина. Извих колата и минах през съседната нива и слязох надолу. Само му казах:

– Бате Салиме, ние сме в едно село. Живеем тука заедно. Понаправи си сметката: рано или късно – ще дойде и твоят ред…

Добре ама, не щеш ли, това беше пролетта… Орем на „Коджачаир“ с баща ми. А бате Салим има нива над нас. Беше натоварил една кола тор, да го кара на нивата. Обаче на горния край на нивата ни хората бяха направили път. Трябваше да мине оттам. През нашата нива. Казах на баща ми:

– Ти ще си мълчиш. Аз ще се разправям с него. Той ме тормозеше.

И бате Салим идваше с колата. Спряхме воловете и застанах насреща му.

– Стой! Къде отиваш, бате Салиме? Откъде ще минеш?

– Ами от тука!

– Че как ще минеш от тука? Че ти пусна ли ме през твоята нива да мина?

Казах ти аз тогава: „Бате Салим, в едно село сме, ще дойде ден… А ти…“

Баща ми слушаше. По едно време и той се намеси:

– Салиме, много си разсърдил сина ми. Няма да те пусне.

Бате Салим седи в колата и мълчи като пън.

– Виж какво ще ти кажа – рекох аз. – Не сме чужди. Аз не съм като тебе егоист. Мини! Но знай човек до човека опира. Не можем един без друг…

Да, в града и да се скараш – я го срещнеш след това, я – не. Но в селата не е така. Срамно беше да се скараш с човек, с когото си от едно село. Е, някога се докарваше… Ей примера, който ви разказах. Но човещината беше по-голяма…

Хюсеин ХАЙРУЛЛОВ

Бел. ред. През април тази година се навършиха 18 години от загубата на Хюсеин Хайрулов – уважаван автор и дългогодишен сътрудник на вестниците „Знаме“ и „Търговищки новини“. В памет на неговото творчество и принос към местната литературна памет публикуваме този разказ, любезно предоставен от неговата дъщеря Тюркян Хайрулла.