В стаята бяхме осем жени- малко странни, малко тъжни, различни по възраст и с различни заболявания, с едно тревожно и трепетно очакване на рожба. Лекарите ни считаха за по-особени случаи и трябваше да останем под наблюдение до самото раждане. Ние привидно мърморехме, наричахме болницата Бастилия, в която се влиза по желание, а се излиза Бог знае кога, но с тази мисъл бяхме свикнали отдавна.
Дните се точеха изпълнени с лекарски грижи и сдържано напрежение, с онова леко унижение, познато на всеки, който е оставал на чужди грижи, с отвращение към собствената си безпомощност и с надежда-тиха, боляща и безкрайна… Така мина есента, топла и дълга, за нас събрана само в пространството обхождано от очите ни. После дойде зимата. Много преди Нова година падна дълбок сняг. Из болничния двор се навървиха тесни пътеки, дърветата натежаха от снега. Дните искряха студени и чисти, но не ни теглеха навън.
Кой знае зещо говорихме все за миналото, все лятото беше в спомените ни. И аз се питах често защо ни бяха ненужни есента и зимата? Защо ни се струваше, че ни отделят безкрайни разстояния от забързаното множество по улиците? Защо празниците отминаваха, онемели за веселите думи? Какво беше това? Равнодушие, умора от очакването или стремеж на майчиния организъм да се опази от всичко, което би наранило очакваната рожба?
В деня преди Нова година визитацията мина рано. Едни бяха изписани, други си отидоха за празника. От нашата стая не пуснаха никого. Макар и да не очаквахме нещо друго, настъпи студена тишина. Свити на леглата си, едни завити през глава, други загледани в тавана, изглеждахме смалени и чужди една на друга. Кратките следобедни свиждания и малките колетчета, изпратени от близките ни, поразкъсаха мълчанието. Промъкнаха се усмивки, мартенски сълзи и иронични реплики…Вечерта мина в незапомнящи се разговори. После пихме по чашка от лекарството за сън и решихме да проспим Новата година. Но точно в полунощ под прозорците зазвуча песен. Песен за Мария.
Една след друга светваха болничните стаи. Затупаха стъпките на санитарките. Чу се сърдития глас на дежурния лекар, а след това и на пазача. После всичко утихна и остана само песента… Колко ли бяха Мариите в болницата? Колко ли от тях звъннали от надеждата, че песента е за тях? И колко ли жени в този миг са поискали да носят това име?
Наставахме и ние от леглата. Залепихме лица до стъклата. Долу, под прозорците на отсрещното крило на отделението стоеше мъж. В едната си ръка държеше касетофонче, а в другата- букет. Встрани от него, на вкоравената пряспа стоеше 3-4 годишно дете, със зелено палтенце и оранжева шапка.
А песента звънеше над снежната белота и нежна, и силна. Кой от нас не я беше слушал в озпълнение на Студио В! И мелодията, и думите бяха познати. Но не тези думи слушахме ние, а ония, неизказаните, единствените, които мъжът изпращаше на любимата си жена.
И в този миг разбрах защо ни бяха чужди есента и зимата. Ние не бяхме се докосвали до тях, не бяхме ги вплели в своя живот. А човек живееше с онова, което е преминало през сърцето и душата му, през паметта и тялото му. Разбирах, че на всеки му е нужен друг човек – единствен и добър, за да усети чрез него цялата красота на живота. С цялото си същество разбрах, че нашите дни и нощи не бяха нищо друго, освен копнеж по друг човек, побрал в себе си и болката, и самотата, и неизказания страх, и дългото очакване.
- Тоя е луд! Да помъкне детето в такова време! – увиснаха, повече учудено, отколкото сърдито, нечии думи.
- Честито! – изрекох тихо на себе си. И усетих как и останалите жени изрекоха същата думичка, сякаш пожеланието не бе изпратено към една жена, а към всички.
Бяло въженце се стрелна надолу и миг след това към отворения прозорец запътува букет от бели хризантеми.
Бях чувала да казват, че бялото означава равнодушие, че хризантемите носят тъга. А излизаше, че могат да бъдат и цветя на очакването и верността.
Горе чифт ръце поеха бързо цветята, които преминаха от ръце на ръце, докато накроя спраха при едно от леглата. Навярно жената не биваше да става.
-Довиждане! – извика мъжът, вдигна детето и изчезна към изхода на болничния двор.
Отново затупаха стъпки, примесени с тихи гласове. Заугасваха светлините. Постепенно всичко утихна. Само песента тихо звънеше и ронеше тишината, ронеше самотата и ни приближаваше с едно хубаво и живо чувство към първия ден на новата година.
Мария ПАШЕВА