Или за здравословния страх от Бога
Психологията и педагогиката все още спорят дали човек се ражда със съзнание, чисто като белия лист или напротив – с определен набор от качества на характера. И може би още дълго ще спорят за това. То е същото като спора дали кокошката е първа или яйцето. Но което и твърдение да е вярно, макар вероятно истината да е някъде по средата, това не ни освобождава от отговорност да се стремим да бъдем колкото се може по-добри и да възпитаваме доброта и състрадателност в нашите деца.
Неотдавна, в интернет, ми попадна разказ на една учителка, който ме разтърси и който искам да споделя с теб, читателю – за ролята на личния пример, дори когато той е отрицателен, за престъплението и наказанието, за възможността да се учиш от своите и чуждите грешки:
„Имаше период, в който децата стреляха с книжни фунийки, но играта загрубя, когато започнаха да слагат на върха топлийки. Две деца стигнаха до болница. Убити птички намирахме в двора и около училището. Говоренето и мерките, които взехме не доведоха до резултат. Извикахме родителите на среща. Казахме си болката… От дъното се изправи млад баща и каза:
– Сега ще разкажа нещо на нашите деца, което смятам завинаги ще ги откаже да нараняват птици и други живи същества. Това е моята история. Тъжна и поучителна.
Бях дете на ваша възраст, когато с мои връстници решихме да си направим “шега”. Скоро бяха пристигнали щъркелите, бяха си поправили гнездото ( същото се виждаше през прозореца) и вече се редуваха да топлят яйцата. Чакаха малки. Наблюдавахме ги внимателно. Бяха добри родители. Винаги единият щъркел беше в гнездото , докато другия търсеше храна. В един злощастен ден, и двата щъркела отлетяха. Тогава измислих голямата глупост, за която и сега плащам. Качихме се с един приятел до гнездото, взехме яйцата, бързо слязохме. Но и това ни се видя малко. Влязох в къщи, сварих ги и изскочих да видя дали птиците са се върнали. Нямаше ги. Бързо се качих отново и ги върнах в гнездото. Моят приятел се страхуваше от острите клюнове на щъркелите и голямата поразия извърших сам. При това горд от моето “геройство”. Скоро птиците долетяха. Нищо не разбраха. Мътеха яйцата с търпение. Цяло лято. Започнах да разбирам какви съм ги свършил, когато другите щъркели отлетяха с младото и силно поколение. А нашите още самоотвержено топлеха яйцата. Падна първият сняг. Щъркелите не мърдаха. Не ходеха и за храна. Докато един ден видях увиснало крило от гнездото. Щъркелите бяха мъртви. Разплакан разказах на нашите какви съм ги свършил. По-голям бой от баща ми никога не съм ял. За съжаление нищо не можеше да се направи. Татко свали мъртвите птици и ги погреба в нашия двор, за да не забравям никога моята жестокост. Тази история дълго я помних, но тя има и своето още по- жестоко продължение.
Минаха години. Ожених се. Минаваха година след година, а нямахме деца. Жена ми залиня. Опитахме всичко. Накрая отидох при леля Ванга. От нея да търся помощ. Идваха и си отиваха хора, а мен все не ме извикваше. Накрая се осмелих да я попитам, защо не ме приема. А тя, ядосана ми каза: – Убийци не приемам!!!
Опитах се да се защитя, че не мога и пиле да убия, а тя срещу мен:
– Лъжец! Мене не можеш излъга! А щъркелите? Кой ги уби? И родителите, и малките? Аз ли? Това са свещени животни!!! Ще плащаш!!! С най- скъпото! Да нямаш собствена рожба. Ще се каеш и денем и нощем и ако Господ се смили над теб, може и да се сдобиеш с дете.
Седем дълги години минаха преди да се роди Гошко- вашият съученик. Той знае тази история, откакто започна да разбира и говори. Никога не е пипал прашка. Няма и да се случи. Заедно правим къщички за птици и ги храним. Това е нашата история.
Настана мъртва тишина. Един по един се изнизаха деца и родители. Не видях повече нито едно дете да стреля по птица…”
Маргарита Зидарова