На­с­ко­ро про­че­тох вдъ­х­но­ве­но раз­ка­за­на­та от ху­до­ж­ни­ч­ка­та Ири­на Хри­с­то­ва ис­то­рия ня не­й­ния род /в. „Ми­на­ха го­ди­ни“,4 яну­а­ри 21 г./. По­ко­ле­ния, при­на­д­ле­жа­щи към „здра­вия Вар­дун­с­ки ко­рен“! Пра­дя­до й Сто­ян, за да се спа­си от на­бе­зи­те на чер­ке­зи­те, на­пу­с­нал Вар­дун и се за­се­лил в Тър­го­ви­ще. С мал­ко ду­ми Ири­на пре­да­ва дра­ма­ти­ч­на­та мла­дост на своя дя­до Йо­в­чо. Уча­с­т­вал в кръ­во­п­ро­ли­т­ни­те бо­е­ве при Ча­тал­жа и Ло­зен­г­рад…А по­с­ле по­па­д­нал в ада- в плен­ни­че­с­кия ла­гер на ос­т­ров Три­ке­ри. За­вър­нал се в Тър­го­ви­ще, той се оже­нил за Не­д­ка. От­к­ра­д­нал я, за­що­то не му я да­ва­ли…

Аз я за­по­з­нах в на­ча­ло­то на 60-те го­ди­ни на ми­на­лия век, ко­га­то тя бе­ше ве­че „ба­ба Не­д­ка“. Пред нас , му­зей­ни­те ра­бо­т­ни­ци, пре­д­с­то­е­ше по­д­ре­ж­да­не­то на къ­ща­та на ха­джи Ан­гел ха­джи Дру­мев/стро­е­на в 1863 г./ и от­ва­ря­не­то й за по­се­ти­те­ли. Иде­я­та бе­ше  – да се съ­з­да­де, до­кол­ко­то е въз­мо­ж­но, ав­тен­ти­ч­на об­с­та­но­в­ка на чор­ба­джий­с­ка къ­ща в Ес­ки Джу­мая от вто­ра­та по­ло­ви­на на ХIХ век.

Ори­ги­нал­ни пре­д­ме­ти от епо­ха­та бя­х­ме съ­б­ра­ли. За­т­ру­д­ни ни въз­с­та­но­в­ка­та на по­к­ри­в­ки­те за мин­де­ри­те /в Тър­го­ви­ще ги на­ри­ча­ха „су­фи“/. Из­ди­рих мо­с­т­ри от та­зи про­с­ло­ву­та джу­ма­лий­с­ка да­ма­с­ка. Ня­ма я дру­га­де – ни­то сред тре­в­нен­с­ки­те, ни­то сред пло­в­ди­в­с­ки­те тъ­ка­ни. Стил има­ше в те­зи мо­с­т­ри. Ня­ма ша­ре­нии. На бя­ла ос­но­ва, чер­вен въ­тък. Ква­д­ра­ти, ра­в­но­мер­но из­ва­я­ни, чрез тъ­ка­ч­ния стан. В про­с­то­та­та се кри­е­ше оча­ро­ва­ни­е­то на та­зи тъ­кан. Ока­за се тру­д­но раз­га­да­е­ма за въз­про­из­ве­ж­да­не.  В гра­да все още има­ше же­ни, май­с­тор­ки на тъ­ка­ч­ния стан. Щом ви­де­ха мо­с­т­ра­та, с ра­дост се съ­г­ла­ся­ва­ха. Но по­с­ле от­ка­з­ва­ха. Не­що не раз­би­ра­ли. Сти­г­нах до те­х­но­лог от тъ­ка­чен цех. Той ми ка­за, че мо­гат да из­тъ­кат кол­ко­то ме­т­ра ис­ка­ме, но с мал­ки из­ме­не­ния…

В та­зи бе­зи­з­хо­ди­ца, ня­кой ме по­пи­та:“Ти хо­ди ли при ба­ба Не­д­ка?“. За пръв път чух име­то й. На­ме­рих я. Въз­дър­жа­на, не мно­го при­ка­з­ли­ва, но уве­ре­на в то­ва, ко­е­то ка­же. Взе мо­с­т­ра­та и ми ка­за ко­га да оти­да. На дру­гия ден ба­ба Не­д­ка ме по­с­ре­щ­на на вън­ш­на­та по­р­ти­ч­ка. И ми ка­за: „Ще ста­не!“ По­мъл­ча и до­ба­ви: „Зная за­що са от­ка­з­ва­ли. В на­во­д­ка­та има ед­на тън­кост. Ти ела ка­то на­ве­ж­да­ме, аз ще ти я по­ка­жа!“

На­во­д­ка­та ста­на на от­к­ри­то-в ши­рок двор. На ба­ба Не­д­ка й по­ма­га­ше ед­на же­на, съ­що ве­ща в за­на­я­та ка­то нея. Две­те си го­во­ре­ха про­фе­си­о­нал­но, упо­т­ре­бя­ва­ха тер­ми­ни, ко­и­то чу­вах за пръв път. Ба­ба Не­д­ка се опи­та да ми обя­с­ни тън­ко­ст­та на на­во­д­ка­та, но аз не я раз­б­рах. На­б­лю­да­вах ги и с уми­ле­ние ми­с­лех кол­ко мно­го уме­ния са вла­де­е­ли же­ни­те от по­ко­ле­ни­е­то на ба­ба Не­д­ка Мо­ро­ва…

Още ед­на не­о­це­ни­ма по­мощ по­лу­чи му­зе­ят от же­ни­те на Тър­го­ви­ще. Те да­ром из­п­ле­то­ха дан­те­ли­те за пер­ден­ца­та на про­зор­ци­те и по­к­ри­в­чи­ци­те над мин­дер­лъ­ци­те. Съ­б­рах мо­с­т­ри­ч­ки от ста­ри джу­ма­лий­ки и ги за­не­сох на из­ве­с­т­ни със сръ­ч­но­ст­та си пле­та­ч­ки. Раз­чу се и за­по­ч­на­ха да се оба­ж­дат и дру­ги же­ни. Ис­ка­ха да се вклю­чат в бла­го­т­во­ри­тел­но­то на­чи­на­ние. Ве­д­нъж ме сре­щ­на ба­ба Лу­и­за, со­б­с­т­ве­ни­ч­ка на све­ща­ро­ва­та къ­ща. Гле­да ме сър­ди­то и ми ка­з­ва:“Ти си да­ла на же­ни­те да пле­тат дан­те­ли за къ­ща­та на ха­джи Ан­ге­ла, а ме­не си ме от­ми­на­ла. Ми­с­лиш ме за вър­за­на в ръ­це­те. Ама аз съм май­с­тор­ка на фи­ни­те не­ща. С най-тън­ка­та ку­ка 24-ти но­мер пле­та“. За­не­сох къл­бе­та пре­ж­да и на ба­ба Лу­и­за, и тя се вклю­чи в ак­ци­я­та…

От­к­ри­ва­не­то бе­ше тър­же­с­т­ве­но. Въз­ро­ж­ден­с­ка­та къ­ща гре­е­ше. И же­ни­те при­съ­с­т­ва­ха. И ба­ба Не­д­ка бе­ше ме­ж­ду тях. При­б­ли­жих я, а тя ми ка­за:“На та­зи къ­ща та­ка­ва да­ма­с­ка й оти­ва!.. При­ли­ча й!“…

Ма­рия Ов­ча­ро­ва