ОТ ВСЕКИ, СРЕЩНАТ ПО ПЪТЯ СИ, ЧОВЕК ИМА КАКВО ДА НАУЧИ…

Емил Димитров Паралюзов- учител, пътешественик, творец. С него разговаряме на чаша релаксиращо кафе за реалностите в българското училище, за рисуването, музиката, колоезденето и за… коронавируса. Той е учител по рисуване в IV ОУ”Ив. Вазов”.

С горчилка, подобно на горчивото кафе, започна и разговорът ни.

Г-н Паралюзов, какво всъщност, направи системата на образованието от българското училище?

– Извратената либерална система, която втълпи на всички, че да учиш детето на труд, на всякакъв вид труд – дори да си даде труда да си научи уроците, всъщност е нарушаване на неговите права. Децата от нямане какво да правят чупят и рушат. Прехвърлиха всички отговорности за възпитанието и образованието върху учителите и училището, но пък въведоха всевъзможни ограничения, за да успеем да ги реализираме. Дадоха прекалено много права на още неукрепаналите и незнаещи какво да правят със свободата си и правата си деца, родителите и семейството се освободиха от толкова важни за изграждането на възпитанието, навиците и културата на собствените им деца задължения…

Знаеш ли, още в девети клас аз знаех, че ще бъда граничар. Говоря ти за една друга система, в която за граничар те проучваха много от рано и много от хората в заставите си оставиха живота там. Няма да забравя гордостта в очите на майка ми тогава, когато тя  ми каза: „Всяка майка граничар не ражда!”

Ходих в тази застава след промените и ми се доплака – кози, половин метър изпражнения, гавра със снимките на загиналите граничари-избодени очи, изрисувани и изписани неприлични думи. До заставата имаше вкопана църква – пазехме я и никой не е пречил на никого да влезе и да запали свещица. Сега е порутена и изоставена. Там имаше и мраморна кариера с един от най-качествените мрамори. Сега я няма, ликвидирана е. Мраморът  почти изцяло се изнасяше, като едва 4-то качество се използваше в България – правеха се красиви мраморни изделия и се продаваха само в Минерал сувенир. Когато преди години наблюдавах граничната бразда, отсам беше рай, а оттатък – пустиня. Когато сега я видях, беше обратното – раят там, а пустинята – при нас…

-Не е ли призван учителят да направи така, че поколението, което идва, да поправи грешките на своите родители?

– Вероятно е така, но аз изобщо не съм оптимист. Превърнаха учителите в бюрократи. То не са разпределения, електронни дневници, хартиени такива… и пишем, пишем… Кому е нужно това? Бил съм в различни държави. Учителите там само преподават. В Полша, когато поискахме да видим дневниците им, те ни изгледаха учудено. Имаха само една дъска, на която всеки учител беше записал в кой клас е в момента. Само това. А аз например, когато програмирам колоезденето през август, трябва да знам какво ще е времето през март. И ако например е сняг до колене, трябва да обяснявам писмено защо не се е провело, кой е разрешил това разпределение, защо и пр. и пр. Говорим за външното оценяване сега. Знаеш ли как е в Испания? Там има обособена зала, снабдена с всякакви технически средства. Учителят просто казва кои страници иска да му бъдат разпечатани и минути преди часа, го очакват пред вратата на класната стая. А присъствали ли сте на външно оценяване в българско училище? Да не говорим, че учебникът по рисуване е 80% теория. А децата искат да рисуват.

– И все пак? Не може да няма нещо, заради което да си струва ?

Тук разговорът прекъсва, защото към нас се приближи младеж с кутия шоколадови бонбони. На въпроса на Емил дали има рожден ден, момчето отговори: „Не, приеха ме в частната академия „Телериг” в София за програмист”. Полюбопитствах за името на бъдещия студент. „Георги Георгиев” – беше отговорът.

 

-Питаш заради какво си струва? В момента имам 16 записани деца със специални образователни потребности, с които рисуваме. Купил съм бои, постоянно събирам кашони, на които да рисуват. Записани са 16. Но идват 33. Това са деца, на които се дава някакъв шанс да изразят себе си чрез изкуството. Те не могат да говорят добре, някои са от малцинствата, но рисуват страхотно!

-Определено изкуството променя. Но ние някак го изместихме встрани от нашия разговор.

-Изкуството и културата са есенцията на живота, но, за съжаление, за тях все не остава време. И пари. Разговарял съм с Чанко Райчев, лека му пръст, който с мизерната си пенсия сам си издаваше нещата. Две от книгите му аз съм ги илюстрирал. Та разговаряйки, той ми каза: „Животът се управлява от трите „С” –Първи са Спортистите – те започнаха със силовите похвати да правят промените и политиката, после дойдоха съратниците – образовани, подготвени да продължат това, което започнаха спортисти, но много по-изпипано и накрая синовете , за които няма нищо свято.. За съжаление, времето на спортистите и на съратниците отмина, и в момента ни управляват синовете. За какво изкуство говорим?

-А колоезденето?

– И там имах проект за десет години напред, но министерството спря финансирането още на втората година. Добре, че има добри хора, които помагат. Но понякога се чувствам като просяк.

-Но ти използваш всеки свободен ден, за да караш?

-Природата зарежда. Непознати хора помагат и се обиждат, когато искаш да заплатиш помощта им.

Преди време, когато тръгнахме за Албания, така ни наплашиха от тук, дори чух, че няма да се върнем живи. А когато стигнахме границата, отсреща видяхме възпитани, говорещи няколко езика митничари, стройни  като нашите гвардейци. Любезни. След паркинга, на който спряхме  – църква. Очаквахме първия храм като влезеш в държавата да е джамия, но не. В градината работят трима мюсюлмани. Не влизат вътре, защото религията не им го позволява, но работят там. А вътре – горят свещи. Спират коли, хората влизат, палят свещ, излизат. Никакви проблеми.

Знаеш ли, че има църкви-близнаци в Банско и с. Извор Босилеградско в Западните покрайнини, които са правени от едни и същи майстори?. Хората там дават мило и драго за България. Ние нищо не знаем за това, което преживяват тези хора! Но продължим ли, ще влезем в зоната на политиката, а аз през всичките години, съм гледал да стоя далеч от нея.

-А музиката? Дългата коса май издава предпочитанията ти и за хората, които не те познават.

-Музиката е едно от хобитата ми. За мен не е важно какви са тапетите или мебелите вкъщи, защото това наистина не е от значение, но колоезденето, рисуването и музиката са нещото, в което инвестирам. Бил съм на много рок концерти. Общувал съм с Дио, Джо Лин Търнър и други световни звезди. Правил съм шарж на Джо Лин Търнър. Но, за огромно мое съжаление и рок концертите се напълниха с хора, които не знаят за какво са там и отиват само, за да си направят селфи.

-Да те питам ли за корона вируса?

-Това май беше най-хубавото, което ни се е случвало напоследък. Върнахме се към реалния живот и осъзнахме кое е по-истинско и важно. Определено има промяна в обществото и тя е положителна. Преди съвсем да сме изнесли мозъците от държавата и да сме направили природата на страната ни да заприлича на тази в Афганистан. Колко е според теб разстоянието Търговище-Попово? И нормално ли е да срещна само за час 13 камиона, натоварени с прясно отрязана дървесина? А така е в цялата страна!…

-Моля те, кажи само едно хубаво нещо, с което да сложим край на разговора!

-Най-хубавото нещо е, когато говориш с живи хора. И няма никакво значение дали е старица от Родопите или старец от Осогово, от всеки срещнат по пътя си човек има какво да научиш.

Маргарита Зидарова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.