Не харесвах много Милен Цветков, а снощи плаках.
Харесвах Магърдич Халваджиян, а снощи това харесване се изпари.
И някак нещата си размениха ролите.
И се появиха въпросите: Как живее уволнен журналист? И защо колегите му мълчаха? А сега се надпреварват да говорят колко добър човек и професионалист бил. Защо барикадирахме сърцата си? И кога се оперирахме от съчувствие и съпричастност на дела, не на думи?
Не познавах Милен Цветков. Тогава защо плаках? Дали от безсилие или яд, от омерзение или от болка?
Аз и Магърдич не познавам, но харесвах предаванията му. Странното е, че човек отъждествява автора с неговите произведения. И си мисли, че той също е добър човек, както е добър професионалист. Но това много рядко е така. И когато снощи излезе да призовава за спазване на реда…
Чии ред, човече? Ами ако утре някой Майтапчийски призове да скачаме от високите панелни етажи, ще скачаме ли в името на реда? Ти ще скочиш ли, примерен гражданино, който не подава сигнал с фаровете, когато види катаджии, но пък си се чувства комфортно в една телевизия, заедно с брат си, сина си, снаха си, жена си и не знам още кой си, сякаш това е семейна фирма и не вижда в това нищо нередно?
За съжаление, правила, важащи за всички няма. Защото ние пречупваме абсолютно всичко през собствената си субективна призма. И прекрачваме някои правила, а спазваме други, защото така смятаме за правилно.
Ненавиждам войната!
Всяка война!
И тази по пътищата, и тази помежду ни.
Не съм родена да бъда войник. А се налага.
Защото е война.
Мислех да запазя всички тези мисли за себе си, но ми писна! От цялата нелепа пародия на „нормален” живот, от цялата безсмислица, която ме заобикаля.
Писна ми!
А можех просто да си бъда една вдетинена детска учителка. Ама и това не би, щото едно мило малко момченце, от позицията на своите пет невинни годинки, преди време ме попита: „Госпожо, ти идваш на работа, защото нямаш пари, нали?” Неговото субективно абсурдно правило, втълпено му от родители с власт и богатство, което ще продължава да си спазва негови си изкривени правила, в които няма нищо лошо да прегазиш, да изнасилиш, да смачкаш и унижаваш някой, който е под твоето финансово ниво. И не само родителите, всичко в този свят ще му показва, че няма нищо лошо в това.
И когато се случи нещо нелепо, безотговорно и ужасно, ще отворим сънено очи, ще огледаме с невиждащ поглед тъпата действителност и ще заспим отново под приспивната песен на тези, на които това им е работата. А ако някой не спи? О, има си начини, нали?
21.04.2020 г. Маргарита Зидарова