Научиш ли се да намираш хубавото, ще се чувстваш добре навсякъде и с всеки

Руско Тихомиров Русков – на 34 г., наричан в своите среди „гурото на 3D-то“

 -Не мога да не започна с този въпрос: Наистина ли баба ти е продала крава, за да си купиш компютър?

-Да. Баба ми и дядо ми  продадоха две крави и това не е измислена история.

-А това, че от там е тръгнало всичко, притеснява ли те?

-Напротив. Правил съм доста презентации в публичното пространство  и го казвам навсякъде.

-Кога започна интересът ти към компютрите?

– Всъщност желанието да се занимавам с 3D и компютри дойде от едно анимационно филмче по Канал 1 : „Лятото“. Тогава разбрах за тази индустрия и реших, че искам да се занимавам с нещо подобно. Иначе, преди това, бях ходил на уроци по рисуване. По това време нямаше информация, интернет не беше пълен с всякакви уроци, всичко беше четене на книги и „цъкане“ по цял ден.В 8-ми клас започнах да правя анимация и нещата бързо взеха да набират скорост. Направих няколко анимации за „шапките“ на различни предавания в тогавашната търговищка телевизия и доста успешна анимация за Икономическия техникум. Идеята беше да мотивирам деца да дойдат да учат там. Направихме две много успешни кампании. Участвах в олимпиада по Информационни технологии, класирах се на републиканско, там станах втори и се класирах за международния кръг, но тогава за съжаление ми изгоря компютъра и не можех да си завърша проекта. Но пък имах късмета да участвам в една инициатива „Мениджър за един ден“, където големи фирми дават възможност на ученици и студенти да бъдат част от компаниите за един ден. Така попаднах в Hewlett Packard България. Разказах им моята история, а те решиха да ме подкрепят. Дадоха ми един много мощен лаптоп, на който да си завърша проекта. Успях да участвам в международния кръг на олимпиадата в Туркменистан и взех бронзов медал. След половин година участвах в един форум, но се оказа, че там разговарях със собственика на голяма компания. От там на другия ден ми се обадиха и ми предложиха работа. Аз естествено приех. Току-що бях навършил осемнайсет, не бях завършил училище, но реших, че ще завърша като частен ученик и ще започна работа.

-Вашите как го приеха?

– На следващия ден казах на майка ми и до ден днешен не знам как ме пусна и защо. За нашите беше трудно решение, но факт е, че ми позволиха. И започнах работа в едно от големите студия на София. Първия ми сериозен проект беше за „шапка“ на предаването на Слави Трифонов. Последваха множество реклами и анимационни филмчета в Канал 1 и БТВ. Работих година и половина или две, а междувременно се бях прибрал в Търговище. Завърших средното си образование и понеже високото място в международната олимпиада ми даваше възможност да уча във всеки един университет, където я има тази специалност, аз бях приет в Софийския университет със специалност математика и информатика. Но аз исках да се занимавам с анимация и започнах да се подготвям за изпита в НАТФИЗ, на който така и не отидох. Бях работил с много аниматори, които са го завършили и те ме разубедиха, защото казаха, че знам всичко, на което биха ме научили там.

-Останал си невишист?

-Да, в крайна сметка реших, че няма да уча, а ще се занимавам професионално. Преместих се в една италианска фирма, защото мечтата ми беше да работя по филми. Там се занимавах със специални ефекти във филмовата индустрия. На 20-21 г. бях решил, че в България няма място за развитие. Напуснах работа. Вложих всичките си спестявания в един много мощен компютър и се върнах в Търговище, защото месец преди това ми бяха разбили квартирата в София и ми бяха откраднали компютъра. Та започнах да си правя портфолио с мисълта, че заминавам за Щатите. Но тогава ми звънна Петър Митев, който е собственик на Chaos Group (V-Ray ) – фирмата, в която и в момента работя и ми каза, че имат свободна позиция, отидох на интервю, сториха ми се интересни и се разбрахме да остана година, две. Събрах си багажа и заминах отново за София. И така вече 13 години.

– Сториха ти се интересни?

-Разликата с предишните компании, в които съм работил е много голяма, защото отговарях за представянето на продукта и съответно пътувах по цял свят. Реално прекарах две-три години в пътуване и презентиране, което ми помогна да си отворя очите. Изведнъж се оказа, че фирмите, в които мечтаех да работя, ползваха този продукт и аз ги обучавах.

-Стигнахме и до въпроса: Защо не емигрира?

– Разбрах, че България никак не е лошо място за живеене. След като се нагледаш на всичко голямо и лъскаво, започваш да осъзнаваш какво струва всичко това.  Според мен, човек, колкото повече пътува, толкова повече обиква родината си.

-Имате офиси в София, Прага, Сеул, Токио и Лос Анжелис – един доста сериозен мащаб. Няма как да не се промени и твоята позиция във фирмата?

-Да, от човек правещ картинки, аз лека полека се превърнах в мениджър. Наемахме хора, някой трябваше да ги управлява. От 12 човека в началото, вече сме 360. Доста международен тим сме, с 21 човека под  мен и тенденцията е да расте. Работата ми в момента е да търся нови кадри и да им помагам да се развиват. Нашата професия е много динамична и много изтощаваща. Изчезват цели позиции понякога, а това е доста стресиращо. И трябва на всеки шест месеца да обновяваш, за да си в крак с другите.

-Колко време човек може да издържи на това „цъкане“?

-10 до 13 години. После трябва да се пренасочи другаде, защото започват много здравословни проблеми.

– И като човек, уморен от „цъкането“, реши да направиш една обиколка по Пътя на коприната на мотор?

-Последните години аз не „цъкам“ въобще, но бяха ми се събрали 60 дни отпуск и реших, че трябва да направя нещо. Да си дам почивка. Карах мотор от година и половина и това си беше доста смела крачка. От около 2000км. обиколка на България, та до 24000км. в Централна Азия.

-Какво ще ти остане от това пътуване?

-Най-силното от самото пътуване беше възможността да общувам с хора с различна от нашата култура. Да осъзная, че хората навсякъде са си хора и всичкото това междуетническо напрежение е плод на различни исторически и политически манипулации.

-Ти мина тогава през такива горещи точки на конфликти. Не те ли беше страх?

-Когато влязох в Турция, разговарях със собственика на първото място, на което отседнах. И той така ме започна: “Ти нормален ли си да ходиш в Иран? Там убиват хора…“. Тогава се уплаших и се запитах къде отивам. Но когато стигнах в Иран, нямаше нищо общо с тези приказки. Това е една много интересна държава и аз бях там по време на Рамазана. Бях предвидил всичко, но не предвидих този техен религиозен празник и се оказа, че аз през цялото време нямаше какво друго да ям освен хляб и малко стафиди. Факт е, че в нито един момент не съм се чувствал застрашен. Частично напрежение имаше единствено, когато карах по афганистанската граница.

-Казват, че когато човек е дълго време сам на път, има много време да размишлява. Така ли е в действителност?

-Не. Или поне в моя случай не беше. Постоянните премеждия и срещи с нови хора, новите истории и преживявания не ми оставяха време да стоя и да размишлявам. Много хора си мислят, че така ще успееш да намериш себе си. Но се убедих, че пътуването не е решение, пътуването е бягство. А този страх, който ни е насаден. Непознатото не е толкова страшно.

-Кои страхове премахна това пътуване?

– Не съм мислил, но определено разчитам повече на себе си. И на непознати – също.Винаги и навсякъде се намира човек, който да ти удари едно рамо. След подобен тип преживявания осъзнаваш кои са истински ценните неща. Щастието няма нищо общо с финансовото измерение на живота. Научаваш се да си щастлив с много малко неща. Всичко материално, което съм трупал, започва да има все по-малко смисъл.

-Може би в един момент всички осъзнаваме, че живеем в потребителско общество, но въпреки това продължаваме да убеждаваме другите да купуват нашия продукт, нашата услуга, дори да не им е нужна.

-Вероятно пътуването не е решение, но като излезеш от зоната си на комфорт и буквално останеш с един чифт дрехи, ти все пак се замисляш за някои неща. В Иран отседнах в една дюнерджийница и към 2,30-3,00 ч помогнах на собственика да закараме жените, които работеха там по домовете им. Една от тях живееше в най-отдалечения квартал Шираз, в гетото. Попитах защо там, не може ли да си наеме жилище по-близо? Оказа се, че тя няма нито един жив роднина и тази една стаичка в този квартал е единственото място, което може да си позволи. Но през целия ден тя беше най-широко и искрено усмихнатият човек там и най-положителния човек, когото срещнах през цялото пътуване.

-А какво е новото предизвикателство пред теб?

-Новото ми хоби е шиенето на чанти. Не знаех нищо за шиенето като индустрия или процес, но може би защото, когато работиш на компютър ти не създаваш реални обекти, усетих тази потребност да правя нещо, което може да се пипне. Това явно ми е липсвало. Но ми е изцяло хоби и го държа като такова, защото започнеш ли да се занимаваш професионално с него и да зависиш финансово, тогава удоволствието започва да изчезва.

-Четеш ли книги?

-Преди години много четях, но тези неща, за които говорим, те идват с опита. И в тоя ред на мисли – лош опит няма.

-Какво мислиш за тенденцията образовани млади хора да „хващат гората“? Това ли е решението?

– Не мисля. Но това не значи, че някой ден няма да отида да живея на село. Човек се уморява от това напрежение. Макар че това е крайно решение и отново бягство от проблемите. Няма никакво значение къде си и какво правиш, научиш ли се да намираш хубавото, ще се чувстваш добре навсякъде и с всеки.

-Щом е така, тогава защо не си в Търговище?

– Няма как да работя дистанционно. В София са ми приятелите, а средата е много важно нещо. Търговище е много хубаво място, спокоен град е и за отглеждане на деца е прекрасен на фона на забързаното ежедневие тук, където неминуемо единият родител се превръща в таксиметров шофьор. Но заради нямането в малкия град, хората са доста комплексирани. За младите е много важно с какви хора се събират. Ако искат да дърпат напред, трябват им мотивирани хора, ако са в групичка, която се носи по течението, много е вероятно е и те да продължат така дълго време.

-Натоварват ли прекалените очаквания и изобщо човек трябва ли да очаква нещо да го направи щастлив?

-Нужен ни е баланс. В един момент ти гониш нещо, постигаш го и не се чувстваш удовлетворен. Започваш ново и така до безкрай. Може би трябва да спреш, да се огледаш. Казват ми:“Ти си успял човек.“  Успял в какво и спрямо какво съм успял? Парите и всички материални блага няма да те направят щастлив.

Маргарита Зидарова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.